— Не зная какво са видели другите, когато ти правеше това признание, Кент. Може моят поглед да е бил по-остър, защото съм прекарал с тебе година и половина на път. Ти лъжеше. Каква игра играеш, приятелю?
Кент изпъшка умолително:
— Нима трябва да повторя всичко това още веднъж? О’Конър закрачи из стаята. Кент беше го виждал да прави това понякога из становете, когато имаха някаква заплетена задача пред себе си.
— Ти не си убил Джон Баркли — настоя той. Не ти вярвам, че си го убил, и инспектор Кедсти не ти вярва, но най-чудното в цялата работа е …
— Кое?
— Че Кедсти много бърза да вземе необходимите мерки по твоето признание. Не вярвам да е в съгласие с разпоредбите на устава. Но, го прави. И аз искам да знам и никога не съм имал по-силно желание да узная нещо. Ти ли уби Баркли?
— О’Конър, ако нямаш вяра в думите на един умиращ, това показва, че не изпитваш особено уважение пред смъртта, нали?
— Такава е теорията, с която борави правото, но понякога тя не е човечна. По дяволите, приятелю, ги ли го уби?
— Да.
О’Конър седна и отвори с ноктите си кутията пури.
— Имаш ли нещо против, ако запуша с тебе? — попита той. Чувствувам нужда. Съвсем съм се побъркал от неочаквани неща тая сутрин. Нали няма да ми се сърдиш, ако те попитам за момичето?
— Момичето ли! — възкликна Кент. Той седна по-изправено и се втренчи в О’Конър.
Очите на щабния сержант го гледаха изпитателно и настойчиво.
— Разбирам, ти не я познаваш — каза той и запали пурата си. И аз не я познавам. Никога не съм я виждал преди. За това се чудя на инспектора Кедсти. Казвам ти, че това е много странно. Той не ти повярва тая сутрин, но въпреки това беше много възбуден. Искаше да дойда с него в къщата му. Жилите се бяха издули на врата му ей така, като малкия ми пръст. После изведнъж промени решението си и каза, че ще отидем в канцеларията. За това тръгнахме по пътя, дето минава през тополовата горичка. Тая работа стана там. Аз не съм много по момичетата, Кент, и ще излезе много глупаво, ако се опитам да ти опиша как изглеждаше това момиче. Но, изведнъж го видяхме там. Стоеше на пътеката на по-малко от десетина стъпки пред нас и ме накара да се закова на място, сякаш ме простреля, И Кедсти трябваше да спре. Чух го как изсумтя или нещо подобно — един смешен звук, като че ли някой го е ударил. Май, че не бих могъл да кажа дали девойката беше с рокля, или не, защото никога не съм виждал лице, очи, коса като нейните и се пулех в тях, като някой втрещен глупак. Тя, изглежда, не ме забелязваше, сякаш бях само разреден въздух, привидение, което не можеше да види. Гледаше право в Кедсти и не сваляше очи от него. После ни отмина. Не изрече нито дума, имай предвид. Доближи се толкова, че можех да я допра с ръка, и чак като дойде тъй близо, свали очи от Кедсти и погледна мен. А, когато ни отмина, аз си помислих какви два пълни идиота бяхме ние, та стояхме там, сковани, като че ли никога не сме виждали хубаво момиче. Тъкмо щях да го кажа това на стария, ето че …
О’Конър прехапа пурата си на две и се наведе по-близо над леглото.
— Кент, кълна ти се, че Кедсти беше бял като тебешир, когато го погледнах! В лицето му не беше останала капчица кръв и той се взираше право напред, сякаш момичето още стоеше там, и пак изсумтя така — това не беше смях. Като, че нещо го задавяше. После каза: „Сержант, забравих нещо важно. Трябва да се върна да говоря с доктор Кардиган. Упълномощавам ви веднага да върнете свободата на Мактригър!“
О’Конър позамълча, сякаш очакваше Кент да покаже някак, че не му вярва. Когато това не стана, запита:
— Беше ли това в съгласие с углавния закон? Беше ли, Кент?
— Не съвсем. Но, като заповед от груповия началник на отделението, то е било закон.
— И аз се подчиних — изръмжа щабният сержант. Но, ако можеше да видиш Мактригър! Когато му казах, че е свободен, и отключих килията, той излезе оттам пипнешком като слепец. И не пожела да се помръдне по-нататък от кабинета на инспектора. Каза, че щял да го чака.
— А Кедсти?
О’Конър скочи от стола и пак тежко закрачи из стаята.
— Тръгна подир момичето! — избухна той. Не ще е направил нищо друго. Той ме излъга за Кардиган. Нямаше да има нищо тайнствено, ако не беше на шейсет, а тя на по-малко от двайсет. Беше много хубава! Но, не е била красотата й, която го е накарала да презеленее там на пътеката. И дума да не става! Казвам ти, че той се състари с десет години за десет секунди. За него в очите на това момиче имаше нещо по-ужасяващо от насочен в гърдите му револвер и след като погледна в тях, първата му мисъл беше за Мактригър, човека, когото ти спасяваш от въжето. Това е странно, Кент. Цялата работа е странна. А, най-странното от всичко е твоето самопризнание.