Херберт Кампхаус
Долината на прадедите
1.
За миг остана да лежи като зашеметена на пода. После вдигна глава, погледна го и изведнъж скочи нагоре, така че той незабавно пусна капака. Уинтърс беше направил необходимото, но нещо го душеше за гърлото.
Беше я хранил с най-вкусните неща, които успяваше да намери. Не след дълго станаха неразделни другари. Нощем тя спеше в неговото легло и когато се събудеше сутрин, той я притегляше към себе си, като галеше нежно козината й. Затова тя постоянно му се отблагодаряваше с мъркащо доволство. За него Мира беше най-красивата ангорска котка, която можеше да съществува. Когато настъпи денят, в който трябваше да се раздели с нея, той сериозно се замисли къде да я скрие. Но скоро остави тази мисъл — рано или късно все щяха да я открият. Освен това институтът бе вложил толкова много средства в този проект, че ако се опиташе да осуети или дори да забави днешната демонстрация, това със сигурност би му коствало мястото.
Мира тичаше неспокойно напред-назад. Не преставаше да се катери по стените, но нямаше къде да се задържи и падаше надолу. Въпреки това не се предаваше. Искаше на всяка цена да изскочи навън. Затворът й представляваше една стъклена пирамида, висока около два метра, на върха й бяха оставили отвор, широк колкото юмрук. Над него висеше огромна апаратура, подобна на телекамера, чийто кеглообразен обектив беше насочен право към отвора. Кабели свързваха апарата с няколко уреда, подредени в кръг около стъкления сандък.
Уинтърс погледа Мира още само миг. Не издържа повече, душеше го състрадание. Обърна се. Едва сега до съзнанието му достигна клокочещата глъчка. Погледът му се плъзна по изпълнените трибуни. Обзе го гняв. Какво ли знаеха тези журналисти? Какво ги засягаше, ако Мира умре? За тяхната професия беше важна сензацията. И то тъкмо сега, когато се касаеше за много тлъсто парче месо, което щяха да разкъсат, да подправят добре и да го продадат с печалба.
Няколко репортьори забързаха към Уинтърс. Той ги отблъсна безцеремонно и изчезна колкото се може по-бързо зад една врата под трибуната. Дюдюканията се усилиха — настояваха незабавно да видят обещаното зрелище.
В това време Мира правеше напразни и отчаяни опити да се измъкне на свобода.
Мъжът на челното място на масата за конференции даде последни наставления. Чакаха само д-р Уинтърс. Като разбунтувана стихия прииждаха гласовете от голямата зала.
Уелинг бутна стола назад, стана и отиде до прозореца. В последните лъчи на деня се губеха цветове и контури, но той беше сляп за всичко. Положително той знаеше, а и всеки го знаеше, че мъжът зад него, заел мястото на директора, беше най-способният измежду тях. Редно беше, че правителството избра тъкмо него за ръководител на Института за изследване на лъченията. Но в края на краищата и неговите сътрудници не бяха глупаци.
Уелинг се обърна и заоглежда колежките и колегите си. Повечето бяха напуснали местата си и неспокойно тъпчеха наоколо. Всички изпитваха нервното напрежение, което сковаваше характерната за други случаи атмосфера на разисквания. Мислите му кръжаха все по-близо до загадката. Всичките тези учени без съмнение се числяха към елита на специалистите по изследването на лъченията. Независимо че професор Малман беше моторът на цялото това начинание, те съзнаваха и собствената си цена. Директорът беше успял да ги поведе по път, по който в същност не биваше повече да вървят.
Наистина проблемите на неживата материя можеха да се разглеждат като приключени. Нейното разлагане в контейнера, запазването на атомната й структура и репродуцирането й бяха преминали експерименталния си стадий. Можеше да се започне подготовката за прилагането й в промишлеността. Но Малман категорично беше отхвърлил тази идея. Той очакваше повече. Когато най-после се стигна дотам, че и живата растителна материя престана да им създава трудности, те отново не успяха да го убедят да спрат дотук и да преминат към решаването на чисто технически проблеми, свързани със стопанското й оползотворяване. Но не — той искаше да стигнат по-далече, по-нависоко, искаше всичко. Неотстъпно ги беше подтиквал да разширяват изследванията си върху живата животинска и човешка материя. Не можеше да се отрече, че първите успехи, изглежда, щяха да му дадат право.
Всички досегашни опити с животни бяха протекли успешно. Изследванията бяха потвърдили, че дематериализирането, съхранението на генетичния строеж и накрая рематериализирането му не бяха причинили никакви физически или психически смущения у обектите, с които се експериментираше.
Но как можеше да се твърди със сигурност, че впоследствие не биха се появили подобни смущения? Кой можеше да знае дали след три, пет или десет години всичко онова, което днес гордо възхваляваха, няма да се окаже несъвършено?