Уинтърс стигна пръв при нея. Отвори капака и Мира се затича към него, като още залиташе от зашеметяването. Послушно му даде да я измъкне навън и се заумилква в ръцете му.
2.
Вирджиния Уинтърс тананикаше някакъв шлагер, докато поставяше измърсените от закуската съдове в миялната машина. После отвори хладилника, взе няколко пакетчета с опаковка от метално фолио, пъхна ги в грила и нагласи релето на определеното време. За вечеря щеше да стигне. После отвори широко прозореца.
Няколко самотни облачета плуваха под синьото небе, капки роса блещукаха под слънцето. Днес денят беше много хубав и идеята на Харалд да го използват за отиване до Пиропорт беше наистина чудесна. Харалд беше пред гаража и тя с радост видя как той оживено ръкомахаше и се опитваше да обясни нещо на осемгодишния им син. Бернт беше явно заинтригуван, защото за миг дори не стоеше мирно, а все нещо увещаваше баща си, сочеше насам, подскачаше натам. Тя беше сигурна, че той ще я посвети незабавно в най-новите си занимания. Дори се досещаше за какво се касае.
Затвори прозореца и излезе в коридора. Взе палтото и чантата си, хвърли последен поглед в огледалото и тъкмо се канеше да тръгне, когато телефонът иззвъня. А, моля, моля, точно сега никакъв Харалд! И тримата така се радваха на този излет. Позвъни се повторно. Тя влезе в хола и вдигна слушалката. Беше Робърт Уелинг.
— Ало, Робърт, добро утро!
— Вирджиния, извини ме за безпокойството, и то точно в неделя, но се налага да говоря с Харалд.
— Съжалявам, но той замина и ще се върне едва довечера. Да му предам ли нещо?
— Жалко. Кажи му, моля те, щом се върне веднага да ме потърси. Важно е, във връзка с клиниката „Мора“.
— Разбира се, Робърт.
Още щом чу клиниката „Мора“, тя разбра, че беше направила грешка. Но беше вече твърде късно. Излезе от къщи. Харалд беше изкарал колата, а Бернт седеше на задната седалка, пристегнат с колан. Той усърдно започна да посвещава майка си в целите и задачите на днешното пътуване.
— Знаеш ли, мамче, къде отиваме сега, луда работа! Татко каза, че хората от Пиропорт, които…
Междувременно бяха излезли на шосето и завиха на север към гара М1.
— Прекрасно! Е, и какво каза татенцето?
— Той каза, че хората, пристигнали там, са били преди това на някое съвсем друго място. Много, много далеч. На десет хиляди километра и повече дори.
И после изведнъж пристигат. Като мълния. И знаеш ли, те дори не забелязват, че са пропътували такова дълго разстояние, така бързо става това. Не е ли наистина фантастично?
Харалд смигна на Вирджиния.
— Татенцето каза, че ей така, както си седят, и от един сандък проблясва една червена светкавица, ето там отгоре — и той протяга колкото се може ръка — и миг след това я няма. После сателитът изстрелва още една светкавица, една такава червена. И после всички се намират тук. Не там, където са били преди това, а на едно съвсем друго място.
Стигнаха гара М. и спряха колата. На Бернт му се струваше, че се измъкват едва-едва. Бързо се завтече към автомата за билети. Дръпна ги нетърпеливо и заслиза по стълбите надолу към перона. Техният влак току-що се беше установил. Откриха три места един до друг и едва седнали, за учудване на Бернт, беше даден сигнал да притегнат коланите. Вратите плавно се затвориха. Влакът потегли и навлезе безшумно в мрака на тунела. Стремително нарастващата скорост ги притискаше към седалките.
— Татенце, с каква скорост пътуваме сега?
— Ние не пътуваме. Влакът няма колела. Ние се плъзгаме над едно магнитно поле и след двадесет минути ще сме изминали двестате километра до Пиропорт. И така, с каква скорост се движим, измерена в часове?
— С шестстотин, нали?
— Точно така.
— Значи след два часа може да сме вече при чичо Робърт.
— Да, можем.
Вирджиния си спомни за разговора по телефона. Съвестта й беше нечиста. Непременно ще каже на Харалд, след като обядват. Той ще й прости тази малка принудителна лъжа.