Задвижена от многобройни вътрешни тласъци, тълпата нахълта в голямата панорамна зала на Пиропорт. Те се опитаха да се промушат навътре. След немалко усилия успяха дори да намерят места за сядане точно до прозорците с красива гледка. Под тях се простираше обширен парк, към петстотин метра дълъг и широк колкото половината дължина. Затревени площи бяха пресечени от симетрично подредени, грейнали във всички цветове лехи от цветя. Те се разполагаха от двете страни на едно шосе, което разделяше този правоъгълник по цялата му дължина. Вдясно и вляво то се разклоняваше по три странични алеи, завършващи с кръгли площадки с диаметър около петдесет метра. Всичко това приличаше на огромен пъстроцветен картон за игра, в която участваха повече хора.
— Татенце, но защо все още нищо не се случва?
Харалд Уинтърс погледна към едно от големите информационни табла.
— Сега е единадесет и двадесет. Скоро ще започнат. Наблюдавай широкото шосе под нас.
Ниско долу се появи един автобус, след това станаха два, и три, и все повече и повече. Един след друг запълваха широкото шосе. Най-първите след кратко движение завиваха в първите преки отляво и отдясно, следващите — съответно в другите странични алеи и така нататък. Бернт старателно ги броеше.
— Станаха шестдесет автобуса. Във всеки кръг има по десет. А какво ще правят всичките тези хора в автобусите? Може би ще слязат да се поразходят?
— Няма. Ще си седят така, защото после ще отпътуват.
— А, зная, зная. С червената светкавица.
Зави сирена. Тълпата зад тях започна да напира. Всички искаха да изживеят това зрелище. Образуваха плътна стена и изпълниха въздуха с шумен глъч. Сирената заглъхна. Минути по-късно тя отново зави и след не повече от тридесет секунди нейният рев се разнесе из въздуха. В мига, когато сирената секна, в средата на кръговете израснаха стълбове от бяла светлина, стърчащи отвесно нагоре към небето, обгърнати с червеникави димни изпарения. Пурпурът ставаше все по-ярък, все по-плътен, докато накрая на мястото, където доскоро бяха автобусите, стояха шест огромни огненоярки стълба. Там, в безкрая, те сякаш свързваха небето със земята.
В един миг фантастичната гледка изчезна. В добре оформените правоъгълници отново се разпознаха строените автомобили. Но сега те изглеждаха като полети с течен нажежен метал. Святкането и искренето траяха само миг, после изчезваха като призраци. За миг се сметоха кръговете, не се виждаше никакъв автобус, като че никой не беше докосвал красивия парк, сякаш всичко е било само един сън.
— Ето че всички изчезнаха, Бернт. Те вече са пристигнали в Токио, в Ню Йорк или някъде другаде — обясни Харалд.
Бернт стоеше прехласнат. И не само той. Наоколо ръкопляскаха бурно, подеха се оживени спорове. Напрегнато очакваха следващото представление; след заминаването — завръщането.
Бернт възкликна:
— Колко фантастично е всичко това! Как само сте го измислили, татенце! Било е сигурно адски трудно. Кой ли е предприел първото такова пътуване?
— Цялото това откритие в същност е една дълга история. Ще ти я разкажа навярно още тази вечер. Кой е извършил първото пътуване ли? Беше една котка, Мира се казваше. Оттогава изминаха вече петнадесет години.
— А кой е бил първият човек?
Харалд не му отговори веднага. Само погледна замислен Вирджиния. Накрая каза:
— И това беше преди около петнадесет години. Беше млад човек, първият. Дойде от затвора. Бяха му обещали да го освободят, ако приеме това предложение. Името му беше Петер Пал.
— И къде е сега? — поиска да узнае Бернт.
— Не зная. Надявам се — той се запъна, — надявам се, че е добре.
Бяха напуснали гара М. Щом седнаха в колата, Бернт показа най-после първите признаци на умора. За него това беше наистина вълнуващ ден. Бяха присъствали и на завръщането. На голямата площадка се бяха извисили отново огнените стълбове. Щом се изгубиха, на тяхно място изневиделица се появиха много автобуси, по-рано ги нямаше там. Бернт не миряса, докато не слязоха в залата за пристигащите. Там той можа да се убеди, че хората, които наизлязоха от автобусите, действително са дошли от всички краища на света. Имаха по дрехите си големи значки с надписи като: „Берлин“, „Карачи“, „Токио“ и т.н., които те сваляха при слизането и предаваха на една хостеса, която ги броеше най-старателно.
В това време Бернт заспа. Вирджиния реши, че е крайно време да каже за позвъняването по телефона. Щом чу за клиниката „Мора“, Харалд видимо се нервира. Не каза нито дума, натисна силно газта и впери поглед напред.
— Извинявай, Харалд, направих го за хубаво. Не исках да си разваляме деня.