— Да, разбира се, зная. Ти дори не подозираш за какво се касае, иначе щеше да ме повикаш.
3.
Когато най-сетне го пуснаха с настойчивата молба да се яви след четиринадесет дни отново в клиниката, той отиде в касата и получи останалите пари. Сега бързаше стремглаво към изхода.
В същност това не можеше да се нарече бързо ходене, а по-скоро тромав тръс, който го придвижваше учудващо бързо. Смътно си спомняше, че по-рано беше вървял с друг, лек ход. Но веднага забрави за това. Напоследък паметта му изневеряваше доста. За неща, които го обграждаха ежедневно, понякога не можеше да се сети нито за названието, нито за предназначението им. А когато успееше да се пребори с паметта си, те ловко му се изплъзваха. Така все повече и повече се множаха нещата, които той не познаваше, от които се пазеше с отбранителен страх. Цялата суетня на големия град започна да го потиска така, че ако можеше, щеше да се свре в някой тъмен ъгъл. Само когато имаше възможност да изчезне в далечните околности на града, там, в горите, които можеше да преброжда от край до край, само тогава страхът го напускаше. Там той обикаляше с часове, честит и доволен от света. И всеки път там го осеняваше странната идея колко хубаво ще бъде да си намери тук някоя бърлога и да се стаи в нея.
Заслиза тежко по стълбите. Излезе на улицата и се спря безпомощно. Беше забравил как стигна дотук. Непосилно беше за него това, което изискваха от него в клиниката тази сутрин, множеството въпроси, измерванията по тялото му, почукването и опипването, цялата бъркотия от апарати. А той така и не разбра какво всъщност искаха от него.
Наблюдава известно време движението, което се нижеше пред него в безкраен поток. После се сети, че беше дошъл с колата си. Щом седна зад волана, доби чувството, че кормилото му се е смалило. В същност всичко му се струваше много по-тясно от преди. Слезе отново, остави вратата отворена и се затича в лек тръс. Без дори да се огледа, той пресече улицата и изчезна в гара М. Беше си спомнил накъде искаше да отиде. В съзнанието му изведнъж изплува онази страна на гори и големи езера, видя долината, в която бе живял дядо му, слънцето, което проблясваше през клонака, дъхтеше му на прясна земя и гнила шума.
Петер Пал се качи на влака в метрото.
4.
Професор Малман беше свършил доклада си. Подбраното общество не пропусна да отправи към новия носител на Нобелова награда сдържани, но продължителни аплодисменти. Когато напусна трибуната, държавният президент се изправи и му стисна ръката.
Организираният непосредствено след това прием протече не така, както беше замислен. Той се сбогува много набързо, което можеше да се вземе за безогледност, така че след него настана голямо шушукане. Който познаваше отношенията в столицата, знаеше, че това в никакъв случай не беше безопасно.
А и самият Малман знаеше това много добре. Но откакто днес следобед бе получил съобщението, за него съществуваше една-единствена мисъл. И той беше водил дълга борба със себе си, докато се реши да изнесе този доклад. Непрестанно го занимаваше мисълта, какво да направи, че нищо от онова съобщение да не достигне до обществеността, с кого да говори най-напред, каква тактика да приложи и дали не беше вече твърде късно. Ако успееше да забави информациите, докато вземеше контрамерки, тогава щеше да им покаже, че все още можеше да се разчита на него.
Институтът по изследване на лъченията за последните петнадесет години се превърна в Мека за естествоизпитателите. Преобразуването на материята и големите възможности за неговото многостранно приложение бяха довели до такъв коренен преврат в стопанството, че институтът се беше превърнал в чудовищен апарат, чието влияние надхвърляше първоначалните му рамки. Най-странното беше обаче, че освен Малман никой от откривателите не работеше вече в Института. Те или взеха собствени катедри, или пък места в разни клонове на индустрията, занимаващи се с преобразуването на материята.
Оттук и необикновеното, че тези бивши сътрудници се срещаха отново на масата за конференции в Института, защото независимо от дружбата между Уелинг и Уинтърс, тях ги свързваше предишната им съвместна научна дейност по трансформирането на материята. Малман бе позвънил на всички поред и най-настойчиво ги бе помолил да му се обадят в най-скоро време. Молбата да даде по-подробни сведения той упорито бе отклонил. Въпреки това, благодарение на своето красноречие, бе успял да изтръгне съгласието на всички, и то за най-близка дата.
Приветствието премина доста сухо и сдържано. Освен обичайните банални фрази, едва ли имаха какво повече да си кажат, като се прибави и чувството за несигурност от това, което ги очакваше тук. Повече от десет години по различни друмища бяха наистина немалко време.