— Готови ли сте да подложим резултата на гласуване?
Уелинг не даде отговор, само погледна Уинтърс. Погледът му се плъзна по лицата на останалите, после кимна.
Уелинг рече:
— Съгласен.
Малман надуши шансовете си и набра сили. Блестящ като в доброто старо време, той формулира още веднъж своите схващания, като заключи:
— Всички ние плаваме в една и съща лодка. С моята идея вие си проправихте пътя. Ето защо аз имам право да настоявам да не ме изоставяте в беда. Аз ще оправя всичко, ще се погрижа нищо да не достигне до обществеността. Целият случай ще се представи като обикновена интрига. В това съм абсолютно сигурен. Длъжни сме да издържим докрай. А щом издържим, всички вие още веднъж ще ми бъдете благодарни. Да повярваме в общото ни дело и…
Секна. Уинтърс беше скочил изведнъж:
— Да повярваме, да повярваме! Моля ви да ми отговорите на един въпрос: Кой от вас направи някога такова пътуване с преобразователя на материята?
Изумени извиха глави. Всеки погледна другия, но никой не се обади.
— Извинете, че ви прекъснах — каза Уинтърс.
Малман остана за момент неподвижен, втренчи поглед напред, после се обърна и напусна безмълвен залата. Беше загубил гласуването, преди то да се проведе.
5.
Въпреки че най-после те узнаха къде е Петер Пал, той не им трябваше вече като свидетел. Не искаха да се откажат от него единствено в интерес на прецизността, защото някога е бил първият човек, когото тази машина беше преобразувала, изстреляла и възстановила. Искаха да открият и у него потвърждението, което милион пъти бе потвърдено — чудото на преобразуването на материята за жалост се оказа чисто човешко и оттам едно несъвършено чудо. Но това несъвършенство не биваше да се допуска с лека ръка, ако трябваше да съперничи на сътворяването. И гордите слова за преобразуващото влияние на това гениално откритие станаха чистата истина, ала една страшна истина, с последствията на която човечеството трябваше да живее за в бъдеще.
Бяха обкръжили цялата долина. Сведенията от населението бяха много точни, така че нямаше да им коства много усилия да го намерят. Отправиха се на път призори. Стъпка по стъпка пребродиха гъстия храсталак. От време на време откриваха по някоя диря — тук изоставено огнище, там разкъсани парчета дивеч. Не липсваха и следи от стъпки, които те оглеждаха, като кимаха многозначително. Към обяд обръчът на преследвачите се стегна, разстоянието между тях толкова се скъси, че можеха да чуват виковете си. Но все още не го бяха видели с очи и решиха да направят почивка.
Слънцето блесна през листака, дъхаше на прясна пръст и изгнила шума. Неколцина от тях бяха стигнали до една горска полянка, където слънчевите лъчи проникваха само до земята. Спряха за миг заслепени, когато изведнъж се чу страхотен пронизителен рев. Едновременно с това върху им се посипа градушка от едри камънаци. Двама от тях паднаха, ударени, на земята, останалите побегнаха и потърсиха убежище в гъсталака. Но преди да се шмугнат в него, някакъв голям клон удари един от тях и го повали на земята. Последва гърлен смях, придружен от тъп барабанен огън.
От всички страни дотичаха ловци. Ловците се спуснаха насам. Запретърсваха короните на дърветата, откъдето бяха дошли звуците. Един изкрещя:
— Ето го! Насам! Ето го!
В клоните на един голям дъб се беше свила огромна черна маймуна, ядно вторачила в тях кървясалите си очи.