Качвах се горе и я заварвах в болничното й легло със зачервено лице, сгърчена уста, забити в дюшека лакти и свити в юмруци пръсти, а от гърлото й се чуваше: „Ън-нх! Ън-н-н-н-х-хх! ЪННННХХХХХХХ!“ И знаете ли какво ще ви кажа — това, което липсваше, за да се чувствува съвсем добре, бяха няколко мухоловки, увиснали от тавана, и един каталог на „Сиърс“ в скута й.
О, Нанси, престани да си хапеш бузите — признат грях не е грях, нали така? Освен това си има смешна страна — лайната винаги си имат смешна страна. Попитай някое дете. Сега, когато вече е минало, дори аз мога да видя нещичко от смешната страна, а това не е малко, нали? Независимо в каква каша се намирам, времето на разправиите с Верините лайняни четвъртъци за мен приключи.
Дали побесняваше, като ме чуеше да влизам? Побесняваше като мечка, заклещила лапата си в хралупа с мед. „Какво правиш ти тук, горе? — запитваше с онзи префърцунен тон, който използуваше винаги, когато я хващах на местопрестъплението — сякаш все още учеше във «Васар» или «Холи Оукс» или който и да е там колеж, в който са я изпратили родителите й. — Днес е ден за чистене, Долорес! Отивай да си вършиш работата! Не съм ти звънила и нямам нужда от теб!“
Въобще не можеше да ме уплаши. „Струва ми се, че имаш нужда от мен — отвръщах. — Това, дето го усещам откъм задника ти, не е миризма на «Шанел Пет», нали?“
Понякога дори се опитваше да ме плесне през ръцете, докато издърпвах чаршафа и одеялото. Гледаше ме така свирепо, сякаш искаше да ме вкамени, ако не се откажа, и винаги издуваше долната си устна като дете, на което не му се ходи на училище. Но аз никога не позволявах това да ме спре. Инак не бих била Долорес — дъщерята на Патриша Клейборн. Издърпвах чаршафа за три секунди и ми трябваха още само пет, за да й смъкна гащите и да дръпна лепенките на пелените, които носеше. Не ми пукаше дали ме пляска по ръцете, или не. И без друго след един-два опита тя най-често преставаше да го прави, защото бе заловена и го знаеше не по-зле от мен. Чарковете й бяха толкова стари, че задвижеше ли ги веднъж, трябваше да ги остави на самотек. Пъхвах най-прилежно подлогата под нея и когато си тръгвах надолу, този път наистина да изчистя салона, тя най-често ругаеше като хамалин — и да ви кажа, въобще не звучеше като възпитаничка на „Васар“! Защото знаеше, че този път е изгубила играта, нали разбирате, а Вера мразеше това повече от всичко на света. Колкото и да беше изкуфяла, страшно мразеше да губи.
Нещата продължиха така доста дълго време и аз започнах да си мисля, че съм спечелила цялата война, а не само няколко битки. Но трябваше да помисля по-добре.
Ето че дойде един от дните за чистене — това беше преди около година и половина — и аз стоях готова да се впусна в състезанието по стълбите и отново да я хвана. В известен смисъл дори бе започнало да ми харесва — компенсираше много случаи от миналото, когато се класирах на второ място след нея. Струваше ми се, че тоя път се готви за истински ураган от лайна, стига да й мине номерът. Всички признаци бяха налице. И още нещо — вече цяла седмица беше с прояснено съзнание. В понеделник дори ме бе накарала да сложа дъската върху страничните облегалки на количката, за да нареди няколко пасианса, както някога. А що се отнася до червата й, преживяваше някакъв страшно сух период — от неделя не беше пускала нищо за колекцията. Имах чувството, че този четвъртък се кани да ми сервира не само редовната си сметка, но и целогодишните си спестявания за Коледа.
Щом извадих подлогата изпод нея и видях, че е суха като хартия, казах й: „Не мислиш ли, че ако се постараеш малко, можеш да направиш нещо, Вера?“
„О, Долорес — отвръща тя и ме поглежда с помътнелите си сини очи, невинна като херувимче, — вече се постарах, колкото можах — толкова силно се напъвах, че чак ме заболя. Сигурно просто стомахът ми е запечен.“
Побързах да се съглася с нея. „Сигурно е така и ако не се оправиш скоро, мила, ще трябва да те напомпам с цяла опаковка разхлабително, за да се облекчиш.“
„О, сигурно от само себе си ще се оправи — дарява ме тя с усмивка. По това време вече нямаше никакви зъби, разбира се, а не можеше да носи долната си протеза, докато лежеше, да не би, ако се закашля, тя да влезе в гърлото й и да я задуши. Когато се усмихваше, лицето й приличаше на стар дънер с прогнила дупка от чвор в средата. — Нали си ме знаеш, Долорес — аз съм на принципа, че всичко трябва да минава по естествения си път.“
„Знам те, и още как“ — промърморих аз, като се извърнах.
„Какво каза, скъпа?“ — пита тя с такъв сладък глас, че сякаш мед й прокапа от устата.