„Казах, че не мога просто да стоя тук и да чакам — продължих аз. — Имам работа. Днес е денят за чистене, забрави ли?“
„О, нима! — възкликва тя, като че не е знаела какъв ден е от мига, в който се е събудила. — Тръгвай тогава, Долорес. Ако изпитам нужда да си освободя червата, ще те извикам.“
Не се и съмнявам — помислих си, — пет минути, след като вече си го направила. Но не го казах, просто си слязох обратно долу.
Извадих прахосмукачката от кухненския килер, занесох я в салона и я включих в контакта. Не започнах веднага — най-напред няколко минути бърсах прах, По това време вече можех да се доверявам на инстинктите си и чаках нещо отвътре да ми каже кога е дошъл моментът.
Щом това нещо се обади, викнах на Сузи и Шона, че ще чистя в салона. Толкова високо креснах, че трябва да са ме чули и половината хора в селото, не само кралицата-майка горе. Пуснах прахосмукачката, после отидох до стълбището. Този ден не чаках много — всичко на всичко трийсет-четиресет секунди. Сто на сто бях сигурна, че всичко се държи на косъм. Тъй че се качих горе, взимайки стълбите по две по две, и какво мислите?
Нищо!
Ни-щич-ко.
Освен.
Освен начина, по който ме гледаше, искам да кажа. Ведра и спокойна до немай къде.
„Забрави ли нещо, Долорес?“ — изгуква ми тя.
„Аха — отвръщам, — забравих да напусна тая работа преди пет години. Хайде стига вече, Вера.“
„Какво стига, скъпа?“ — пита тя и пърха с мигли, сякаш няма ни най-малка представа за какво говоря.
„Искам да кажа, че вече сме квит. Просто ми кажи направо — имаш ли нужда от подлогата, или не?“
„Нямам нужда — отвръща с възможно най-искрения си глас. — Вече ти казах!“ И просто ми се усмихна. Без нито дума повече, но и нямаше нужда. Лицето й бе достатъчно красноречиво. Хванах те, Долорес — казваше то. — Хванах те натясно.
Аз обаче не се бях предала. Бях сигурна, че вече едва се сдържа и знаех какво ме чака, ако започнеше, преди да успея да й пъхна подлогата. Тъй че слязох долу, застанах до прахосмукачката и стоях така пет минути, а после отново изтичах горе. Само че тоя път тя не ми се усмихна. Тоя път лежеше на една страна и спеше дълбоко… или поне така си помислих аз. Наистина си го помислих. Изигра ме без грешка и нали знаете какво казват по въпроса — изиграй ме веднъж — срам за тебе, изиграй ме дваж — срам за мене. Когато слязох долу за втори път, наистина изчистих салона. Щом свърших тая работа, прибрах прахосмукачката и се качих да я проверя. Тя седеше в леглото съвсем будна, завивките бяха отметнати, гумените гащи бяха смъкнати до едрите й старчески подути колене, а пелените бяха отлепени. И каква ужасия беше направила! Велики Боже! Цялото легло беше в лайна, самата тя бе омазана с тях, имаше и по килима, по инвалидната количка, по стените. Дори по завесите. Като че ли беше гребала с шепи и ги беше замервала, както хлапетата се замерват с кал.
Как побеснях само! Побеснях до смърт!
„Ах, Вера! Ах, ти, КУЧКО мрьсна!“ — изкрещях. Не съм я убила, Анди, но ако я бях убила аз, щях да го направя тогава — когато видях тази ужасия и усетих цялата смрад в стаята. Идеше ми да я убия, няма какво, защо да лъжа? А тя само ме погледна с онова объркано изражение, което се появяваше, когато умът й правеше номера… но аз виждах дяволските пламъчета в очите й и знаех за кого е тоя път номерът. Изиграй ме дваж — срам за мене.
„Кой е? — попита тя. — Бренда, ти ли си, мила? Пак ли са излезли кравите?“
„Много добре знаеш, че от петдесет и пета година насам на три мили наоколо няма жива крава!“ — ревнах аз. Прекосих стаята с огромни крачки и това бе грешка, защото единият ми пантоф попадна върху лайно и за малко да се просна по гръб. Ако това беше станало, сигурно наистина щях да я убия — не бих успяла да се сдържа. Точно в тоя момент бях готова на всичко.
„Не знаяа-а-а! — захленчи тя, опитвайки се да звучи като клета окаяна старица, каквато наистина беше през повечето дни. — Не знаяа-а-а-а-а! Не виждам нищо и ми е толкова зле на стомаха! Ти ли си, Долорес?“
„Разбира се, че съм аз, дърта врано! — креснах, все така с пълно гърло. — Малко ми оставаше да те убия!“
По това време Сузи Праулкс и Шона Уиндъм сто на сто вече са стояли пред стълбището и са подслушвали, а ти положително вече си говорил с тях, Анди, тъй че те сигурно почти са ме окачили на въжето. Няма нужда да ми казваш нищо, лицето ти е ужасно красноречиво.
Вера видя, че ни най-малко не може да ме баламоса, затова се отказа от опитите си да ме убеди, че е изпаднала в умопомрачение и на свой ред побесня в усилие да се защити. Струва ми се, че я бях поизплашила. Като си спомням сега, виждам, че дори аз се бях стреснала от тоя изблик на гняв, но, Анди, само да беше видял тази стая! Приличаше на обяд в преизподнята!