„И сигурно ще го направиш! — изписка ми в отговор. — Някой ден наистина ще го направиш, грозна, злобна стара вещицо! Ще ме убиеш така, както уби и мъжа си!“
„Не, мадам — отвърнах аз. — Не точно така. Когато реша да те очистя, хич няма да си правя труда да го маскирам като злополука — просто ще те катурна от прозореца и светът ще остане с една смрадлива мръсница по-малко.“
Сграбчих я през кръста и я повдигнах като перце. Честно казано, през нощта го усетих в кръста си, а на следващата сутрин едва вървях, толкова ме болеше. Отидох при оня хиропрактик в Макайъс и той ми направи нещо, от което се почувствувах малко по-добре, но до ден-днещен не се е оправило съвсем. В оня момент обаче не усетих нищо. Измъкнах я от леглото, сякаш бях ядосано момиченце, а тя парцалената кукла, на която ще си изкарам яда. Тя цялата се разтрепера и щом осъзнах, че наистина се е изплашила, успях да овладея гнева си. Но нейният страх ме зарадва, бих била долна лъжкиня, ако не го призная.
„А-а-а-у-у-у! — разпищя се тя. — А-а-а-у-у-у, неде-е-ей! Не ме носи към прозореца! Не ме изхвърляй, да че си посмяла! Остави ме! Боли ме, Долорес! А-А-У-У-У-У, ОСТАВИ МЕ-Е-Е-Е“
„Я си затваряй устата — срязах я аз и я тръшнах на инвалидната количка толкова силно, че зъбите й щяха да изтракат… ако имаше такива. — Гледай какво безобразие си направила. И не се опитвай да ми казваш, че не го виждаш, защото знам, че го виждаш. Само погледни!“
„Съжалявам, Долорес — рече тя. Започна нещо да ломоти, но дълбоко в очите й все още виждах онова подло пламъче. Виждах го така, както понякога можеш да видиш риба в бистра вода, ако застанеш на колене и погледнеш през ръба на лодката. — Съжалявам, не исках да изцапам, просто се опитвах да помогна.“ Така казваше винаги, когато насираше леглото, а сетне се позавърташе върху лайната… макар че сега за първи път бе решила и да порисува с тях. Просто се опитвах да помогна, Долорес! — Самата невинност, няма що!
„Стой там и не дрънкай — рекох аз. — Ако не искаш бързо-бързо да стигнеш до прозореца и още по-бързо до камънаците в градината, най-добре слушай какво ти говоря.“ Не се съмнявам, че ония момичета долу са чули всяка думичка от нашия разговор. Но в този момент бях прекалено бясна, за да мисля за това.
Тя прояви достатъчно разум да млъкне, както й казах, но изглеждаше доволна и защо не? Беше осъществила плана си — този път тя бе спечелила битката и от ясно по-ясно ми бе показала, че войната съвсем не е приключила. Захванах се за работа — да почистя и отново да сложа стаята в ред. Това ми отне най-малко два часа и когато приключих, гърбът ми вече виеше от болка.
Казах ви как стоеше въпросът с чаршафите и по лицата ви разбрах, че горе-долу сте схванали за какво става дума.
За тези изпълнения обаче е по-трудно да се разбере. Аз, честно казано, не се гнуся от лайната. Никога не съм се гнусила. Е, не миришат на цветна градинка, разбира се, и трябва да внимаваш с тях, защото пренасят болести, също както сополите, слюнката и кръвта, но се изпират. Всеки, който някога е имал бебе, знае, че лайната се изпират. Тъй че не това беше най-страшното.
Най-страшното за мен бе подлостта, с която го правеше. Коварството. През цялото време чакаше сгоден случай и когато усетеше момента, правеше възможно най-ужасната свинщина, на която бе способна, при това възможно най-бързо, защото знаеше, че няма да й оставя много време. Правеше тия ужасии съвсем умишлено, разбирате ли какво искам да кажа? Доколкото й позволяваше замъгленият ум, тя ги планираше и докато чистех след нея, сърцето ме болеше, причерняваше ми пред очите. Докато махах завивките, докато носех лайняния дюшек, лайняните чаршафи и лайняните калъфки към улея на мокрото помещение, докато търках пода, стените и черчеветата на прозорците, докато свалях пердетата и закачвах нови, докато й оправях леглото, докато стисках зъби и се опитвах да държа кръста си в ред, за да я измия и да я облека в чиста нощница, а после да я вдигна от количката и пак да я занеса до леглото (а тя въобще не ми помагаше, просто се отпусна като дроб върху ръцете ми, макар много добре да зная, че този беше един от дните, в които би могла да помогне, стига да пожелае), докато миех пода, докато миех проклетата й количка — а всъщност тогава вече трябваше да жуля, защото онова се втвърдяваше — докато вършех всичко това, сърцето ми се гърчеше, а пред очите ми бе черна чернилка. И тя го знаеше.
Тя го знаеше и това и доставяше радост.
Когато същата вечер се прибрах в стаята си, взех няколко анацина за болките в кръста, а после си легнах, свих се на топка, макар че от това гърбът още повече ме болеше, и плаках, плаках, плаках… Като че не можех да спра. Никога — поне след онази стара история с Джо — не съм се чувствувала толкова измъчена и отчаяна. Нито толкова идиотски стара.