Полудях от желание да изпитам новата си идея, но не можех веднага, защото точно тогава тя навлезе в един от лошите си периоди и доста време си вършеше работата в подлогата, или, ако се наложеше, напикаваше малко пелените. Аз пък започнах да се боя, че тоя път вече няма да излезе от това състояние. Знам, че звучи смешно, защото когато разсъдъкът й се замъгляваше, грижите за нея бяха далеч по-малко, но когато на човек му хрумне такава добра идея, иска му се някак да я изпита. Пък и, честно казано, освен че ми идеше да я удуша, аз изпитвах нещо към тая мръсница. Би било странно, ако не изпитвах, след като я познавах от четиридесет години. Тя ми оплете едно одеяло, знаете ли — това беше доста преди да грохне съвсем, но одеялото още си стои на кревата ми и ме топли в онези февруарски нощи, когато вятърът задуха гадно.
По-късно, месец или месец и половина, след като се събудих с моята идея, тя отново започна да се освестява. Гледаше „Последна опасност“ на малкото телевизорче в спалнята и хулеше състезателите, когато не знаеха кой е бил президент по време на испано-американската война или пък коя играе Мелъни в „Отнесени от вихъра“. Започна пак да бръщолеви за това как можело децата й да я посетят преди Деня на труда. И, разбира се, тормозеше ме да я слагам в количката, за да може да гледа как ще простирам чаршафите и да бъде сигурна, че ще използувам шест щипки, а не само четири.
И ето че идва един четвъртък, в който на обяд изваждам подлогата суха като камък и празна като обещанията на автомобилен търговец. Не мога да ви опиша как се зарадвах, когато видях тая празна подлога. Много добре, коварна стара лисицо — казах си наум. — Хайде да те видим сега. Слязох долу, повиках Сузи Праулкс в гостната и й казах:
„Днес искам ти да изчистиш тук, Сузи.“
„Добре, госпожо Клейборн“ — отвърна тя. Те и двете ме наричаха така, Анди — всъщност повечето хора на острова ме наричат така. Никога не съм го обявявала в църквата или където и да било, но е така. Сякаш си мислят, че по някое време в многоцветното си минало съм била омъжена за някой Клейборн… или може би просто ми се ще да вярвам, че повечето от тях не помнят Джо, макар да съм сигурна, че има много, които го помнят. В крайна сметка не е толкова важно дали е така, или иначе — смятам, че имам право да вярвам каквото си искам. В края на краищата нали аз бях омъжена за тоя негодник?
„Нямам нищо против — продължи тя, — но защо шепнете?“
„Няма значение — отвърнах, — само не говори високо. И не чупи нищо вътре, Сюзън Ема Праулкс, да не си посмяла.“
Хм, тя почервеня точно като пожарна кола на доброволните отряди, направо да се спукаш от смях.
„Откъде знаете, че второто ми име е Ема?“
„Това не ти влиза в работата — отвърнах аз. — Живея на острова от време оно и са безброй нещата, които зная, както и хората, за които ги зная. Ти само внимавай с лактите покрай мебелите и цветните вази на госпожа Богинята, особено когато вървиш заднишком, а за останалото не бери грижа.“
„Ще бъда безкрайно внимателна“ — рече тя.
Включих й прахосмукачката, после излязох в коридора, свих ръце като фуния и изкрещях: „Сузи! Шона! Сега ще чистя в салона!“
Сузи си стоеше там, разбира се, и цялото й лице представляваше питанка, казвам ви. Аз просто й махнах с ръка, за да покажа, че трябва да се захване със своята работа и да не ми обръща внимание. Което тя и направи.
Отидох на пръсти до стълбището и застанах на старото си място. Знам, че е глупаво, но не се бях вълнувала така, откакто татко ме заведе за първи път на лов, когато бях дванайсетгодишна. И самото усещане беше същото — сърцето ми се разтупка и сякаш изпълни гърдите и гърлото ми. Освен скъпата стъклария в гостната имаше десетки ценни антики, но дори за миг не се замислих как Сузи Праулкс ще се върти и кърши между тях като дервиш. Вярвате ли ми?
Насилих се да остана на място, колкото се може по-дълго — около минута и половина, струва ми се. После хукнах. И когато нахълтах в стаята, хванах я на място — лицето й бе зачервено, тя стискаше клепачи и юмруци и пъшкаше: „Ънхх! Ънххх! ЪНХХХ!“ Обаче щом чу, че вратата се отваря, веднага ококори очи. Ех, защо нямах камера — беше изключителен момент.
„Долорес, незабавно излез оттук! — изписка тя. — Опитвам се да дремна, а няма да мога, ако час но час нахълтваш тук като разгонен бик!“
„Добре — рекох, — ще изляза, но най-напред ще ти пъхна отдолу тоя стар тиган. По миризмата съдя, че ти е трябвало само малко страх, за да се погрижиш за запека си.“
Тя ме пляскаше по ръцете и ругаеше — умееше да ругае наистина свирепо, когато искаше, а искаше всеки път, когато някой й противоречеше, — но аз не й обръщах особено внимание. Пъхнах й подлогата най-прилежно и, както казват, всичко излезе като по мед и масло. Щом свърши, се спогледахме и нямаше нужда да казваме каквото и да било. Твърде отдавна се познавахме, нали разбирате.