Е, гадна стара врано — говореше лицето ми. — Отново сме квит, как ти се харесва, а?
Не особено, Долорес — отвръщаше нейното, — но нищо, нищо — това, че сега сме квит, не значи, че и за в бъдеще ще останем.
Но останахме, тоя път останахме. Още на няколко пъти поизцапа, но никога не направи такива поразии, каквито направи в случая, за който ви разказах, когато дори по пердетата имаше лайна. Това беше на практика последното й изпълнение. След този случай умът й все по-рядко и по-рядко се проясняваше, а когато това ставаше, бе за кратко. Спестих си болките в кръста, но все пак ми беше мъчно. Тя бе същинско бреме, но от онези, с които бях свикнала, ако схващате какво имам предвид.
Може ли още една чаша вода, Франк?
Благодаря ти. От говоренето човек ожаднява. А ако решиш, Анди, да извадиш от шкафа си бутилката „Бийм“ за глътка свеж въздух, на никого няма да кажа.
Не? Е, от такъв като тебе друго не може да се очаква.
Та докъде бях стигнала?
А, сещам се. За това каква беше тя. Хм, третият й начин да бъде мръсница бе най-ужасният. Тя беше мръсница, защото бе една нещастна бабичка, на която не оставаше нищо друго, освен да умре в спалнята си на един остров, далеч от местата и хората, които бе познавала през целия си живот. Само по себе си това бе достатъчно лошо, но едновременно с него тя губеше разсъдъка си… и част от нея знаеше, че другата част е като подкопан речен бряг, който всеки миг ще се свлече по течението.
Тя бе самотна и едно не разбирах — така и не го разбрах, защо по начало бе зарязала целия си предишен живот, за да дойде да живее на острова. Поне до вчера не можех да си обясня. Освен това бе уплашена, виж, това можех чудесно да разбера. Но въпреки това притежаваше ужасна, страховита сила — като умираща кралица, която до последния миг не си отстъпва короната — сякаш сам Господ Бог трябва всеки път да й я издърпва с по едно пръстче.
Имаше добри дни и лоши дни, това ви го казах. Пристъпите, както ги наричах, винаги идваха в промеждутъците, когато от няколкото дни на просветление изпадаше в седмица или две на умопомрачение, а оттам отново в просветление. Когато преминаваше от едното състояние в другото, сякаш бе никъде… и част от нея го съзнаваше. Точно в такива периоди получаваше своите халюцинации.
Ако наистина са били халюцинации. Вече не съм така сигурна в това, както бях преди. Може да ви разкажа тия епизоди, а може и да не ви ги разкажа — ще видим как ще се чувствувам, когато им дойде времето.
Сигурно невинаги е ставало в неделя следобед или посред нощ, може би най-добре си спомням тия случаи, просто защото къщата бе съвсем тиха и аз ужасно се стрясках. Щом тя започнеше да пищи. Все едно в горещ летен ден да ти излеят отгоре цяла кофа ледена вода — абсолютно всеки път сърцето ми спираше за миг и абсолютно всеки път мислех, че ще я заваря да умира в спалнята си. А нещата, от които тя толкова се страхуваше, винаги бяха безсмислени. Тоест аз знаех, че се страхува, и имах доста ясна представа от какво се страхува, но никога не разбрах защо.
„Жиците! — пищеше често тя, когато влизах. Седеше цялата сгърчена в леглото, притиснала ръце между гърдите си, издала напред безформената си старческа трепереща уста. Беше бледа като смъртник, а сълзите се стичаха по бръчките под очите й. — Жиците, Долорес, сири жиците!“ И винаги сочеше едно и също място — перваза на пода в отсрещния ъгъл на стаята.
Там, разбира се, нямаше нищо, само че за нея имаше. Тя виждаше как всички тези жици излизат от стените и дращят по пода към леглото й — поне аз така си представях. Това, което правех, беше да изтичам долу, да взема един касапски нож от кухнята и да се кача с него горе. Коленичех в ъгъла — или по-близо до леглото, ако тя се държеше така, сякаш са стигнали дотам — и се правех, че ги кълцам. Докосвах пода с острието съвсем леко, тъй че да не издраскам хубавите кленови дъски, и продължавах така, докато тя спре да плаче.
После отивах при нея, избърсвах сълзите й с престилката си или с някоя от хартиените кърпички, които винаги държеше на топка под възглавницата си, после я целувах един-два пъти и казвах: „Ето, мила, няма ги. Накълцах ги до една, тия пусти жици. Виж сама.“
Тя поглеждаше (въпреки че в случаите, за които ви говоря, на практика нищо не виждаше), поплакваше още малко, после ме прегръщаше и казваше: „Благодаря ти, Долорес. Мислех си, че този път няма начин да не ме хванат.“