Често ме наричаше и Бренда — така се казваше икономката им в Балтимор. Друг път ми викаше Кларис — това пък беше сестра й, която почина през петдесет и осма.
Понякога, когато влизах в стаята, тя висеше наполовина изхлузена от леглото и пищеше, че във възглавницата й има змия. Друг път седеше с одеялата на главата си и крещеше, че прозорците усилват слънчевата светлина и тя ще я изгори. Чувала съм я да се кълне, че усеща как косата й се накъдря. Нямаше значение, че навън вали или има повече мъгла, отколкото в главата на някой пияница — тя беше убедена, че слънцето жива ще я изпържи, тъй че аз спусках всички щори и я държах в обятията си, докато спре да плаче. Понякога я държах и по-дълго, защото дори след като притихнеше, усещах как трепери като кутре, изтормозено от жестоки хлапета. Караше ме по няколко пъти да оглеждам кожата й и да казвам дали някъде не са излезли мехури. Аз повтарях, че не са и след известно време тя понякога заспиваше. Друг път не можеше — просто изпадаше в някакъв транс и мърмореше нещо на хора, които не бяха там. От време на време говореше на френски, при това не на оня островен френски — „парле ву“, дрън-дрън. Тя и мъжът й обичаха Париж и ходеха там при всеки удобен случай, кога с децата, кога сами. Когато идваше на себе си, понякога разказваше какво е било — за кафенетата, за нощните клубове и за галериите, както и за лодките по Сена. Обичах да я слушам — имаше дар слово тая Вера и когато описваше нещо, човек можеше направо да го види.
Ала най-страшното — това, от което най-много се плашеше, — бяха някакви кълбета прах. Нали се сещате за какво говоря — за ония мъхчета, които се събират под леглата, зад вратите и по ъглите. Приличат на главичка на глухарче. Знаех, че става въпрос за тях, дори когато не можеше да ми го обясни, и в повечето случаи успявах да я успокоя, но така и не разбрах защо толкова се плашеше от купчина курешки на привидения — за каквито всъщност ги вземаше. Макар че веднъж ми просветна нещо. Не се смейте, насън стана.
Слава Богу, това с кълбетата прах не се случваше толкова често, колкото историите с жиците от ъгъла или със слънцето, което й изгаряло кожата, но когато се случеше, знаех каква мъка ме чака. Разбирах, че са кълбетата прах, дори когато се разпищяваше посред нощ, когато бях в стаята си и спях дълбоко на затворена врата. Влезеше ли й мухата за другите неща…
Какво, миличка?
О, така ли?
Не, няма нужда да приближаваш сладкото си касетофонче — ако искаш да говоря по-високо, няма проблеми. Сто на сто съм най-гръмогласната кучка, която някога си срещала — Джо казваше, че когато вляза в къщата, човек трябвало да си сложи памук в ушите. Но като се сетя какво й ставаше от кълбетата прах, тръпки ме побиват, и ако гласът ми е спаднал, това сигурно доказва, че още ме побиват. Понякога я хоках. „Защо изглупяваш така, Вера?“ — казвах. Но то не беше изглупяване. Поне за нея. Неведнъж съм си мислела, че знам как ще хвърли топа — ще пукне от страх пред тия тъни кълбета прах. И като гледам, не съм била далеч от истината.
Бях започнала да разправям, че когато й влезеше мухата за другите неща — за змията под възглавницата, за слънцето или за жиците, — тя крещеше. Когато обаче дойдеха кълбетата прах, направо виеше. Обикновено нямаше дори думи. Просто пищеше толкова продължително и силно, че да ти се смръзне кръвта.
Втурвах се при нея, а тя си скубеше косите или си дереше с нокти лицето и приличаше на вещица. Очите й бяха винаги толкова изцъклени, че приличаха на рохки яйца, и винаги бяха втренчени в единия или другия ъгъл на стаята.
Понякога успяваше да каже: „Кълбета прах, Долорес! О, Божичко, кълбета прах!“ Друг път можеше само да плаче и да хълца. За секунда-две закриваше очите си с ръце, но после пак ги откриваше. Като че ли не можеше да гледа, но не можеше и да не гледа. И отново започваше да си дере лицето с нокти. Поддържах ги изрязани толкова дълбоко, колкото бе възможно, но въпреки това често се разкървавяваше и всеки път, когато се случваше, аз се чудех как сърцето й издържа на тоя нечовешки ужас, като се има предвид колко бе стара и дебела.
Веднъж направо изпадна от леглото и остана така с единия крак подвит под тялото. Направо ми изкара ангелите. Притичах вътре, а тя лежеше на пода и удряше с юмруци като хлапе, което се инати и вдига врява до небесата. През всичките години, в които работих за нея, това бе единственият случай, когато извиках доктор Френо посред нощ. Той дойде от Джонспърт с моторницата на Коли Вайълет. Повиках го, защото мислех, че кракът й е счупен — трябваше да е счупен, както се бе огънал под нея — и смятах, че тя сто на сто ще умре от тоя шок. Но не беше счупен — нямам представа как бе оцелял, но Френо каза, че само е изкълчен, — а на другия ден тя отново мина в период на просветление и вече нищичко не помнеше. Докато погледът й върху света беше що-годе на фокус, един-два пъти я попитах за кълбетата прах, но тя ме гледаше така, сякаш бях луда. Нямаше никаква представа за какво говоря.