След няколко подобни случая вече знаех какво да правя. Щом я чуех да крещи по тоя начин, веднага скачах от леглото и изтичвах от стаята — моята спалня е през една врата от нейната, нали разбирате, по средата е килерът, в който държим спалното бельо. След първия й пристъп по повод на кълбетата прах, винаги държах в коридора една метла със забучена отгоре лопатка. Нахълтвах като фурия в стаята, размахвайки метлата като знаме, сякаш искам да спра влак, и крещях (само така можех да се чуя):
„Ще ги хвана, Вера! Ще ги хвана! Само спри да викаш, по дяволите!“
И започвах да мета ъгъла, в който тя се взираше, а после и другия — за всеки случай. След това понякога се успокояваше, но обикновено започваше да хленчи, че под леглото има оше. Тъй че, застанала на четири крака, се преструвах, че мета и там. Веднъж тая глупава и уплашена жалка стара дебелана едва не падна от леглото право върху мен, докато се опитваше да се наведе и сама да погледне под леглото. Сигурно щеше да ме смаже като муха. Това пък каква комедия щеше да бъде!…
Измитах всички места, които я плашеха, после й показвах празната лопатка и я уверявах: „Ето, мила, виждаш ли? До едно ги изметох тия отвратителни неща!“
Тя най-напред поглеждаше лопатката, после вдигаше поглед към мен, цялата разтреперана. Очите й плуваха в сълзи като речни камъни под водата. Тогава казваше: „О, Долорес, толкова са сиви! Толкова са гадни! Махни ги. Моля те, махни ги!“
Оставях метлата и празната лопатка пак до вратата си, за да са готови за следващия път, после се връщах да я успокоя, доколкото ми позволяваха силите. А и аз да се успокоя. Ако мислите, че не съм имала нужда от успокоение, опитайте сами какво е да се събудиш посред нощ, когато навънка вие вятър, а вътре вие полудяла старица. Сърцето ми биеше като парен чук и едва си поемах дъх… но не можех да я оставя в това състояние, иначе би започнала да не ми вярва, а докъде щяхме да стигнем така?
След тези изпълнения в повечето случаи започвах да й реша косите — това като че най-бързо я успокояваше. Отначало стенеше и плачеше, а понякога протягаше ръце и ме прегрьщаше, като притискаше лице към корема ми. Спомням си колко горещи бяха бузите и челото й след тези изстъпления с кълбетата прах и как понякога ме мокреше със сълзите си през нощницата. Клетата старица! Май никой от нас тук не знае какво значи да си толкова стар и да те преследват дяволи, които дори на себе си не можеш да обясниш. Понякога и половин час решене не вършеше работа. Тя продължаваше да наднича покрай мен към ъгъла, като от време на време хълцаше и скимтеше. Или пък провесваше ръка от леглото, а после я дръпваше, сякаш очакваше нещо отдолу да я захапе. Един-два пъти дори самата аз си помислих, че отдолу има нещо и трябваше да стисна зъби, за да не закрещя като нея. Бях видяла само движещата се сянка на ръката й, разбира се, но това показва до какво състояние ме докарваше тя, нали разбирате? Да-а, дори мен, а аз по принцип съм толкова сърцата, колкото и устата.
В случаите, когато нищо не помагаше, лягах до нея. Ръцете й ме обгръщаха, тя слагаше глава на онова, което е останало от гърдите ми, аз също я прегръщах и я държах така, докато се унесе. После се измъквах от леглото страшно бавно и внимателно, за да не я събудя, и се връщах в стаята си. На няколко пъти дори това не направих. В тези случаи — всички те бяха от онези, в които ме събуждаше посред нощ с писъците си — заспивах в леглото до нея.
Точно в една от тези нощи сънувах кълбетата прах. Само че в съня аз не бях аз. Аз бях тя, прикована към болничното легло и толкова дебела, че едва се обръщах настрани без чужда помощ, а отдолу страшно ми пареше от пикочната инфекция, която на практика не можеше да изчезне, като се има предвид, че тя непрекъснато бе подмокрена и нямаше никакви задръжки. Може да се каже, че изтривалката й приканваше всякакви бактерии и бацили отвсякъде. И винаги сочеше в правилната посока.
Погледнах към ъгъла и видях нещо, което приличаше на глава от прах. Очите бяха обърнати, а устата зееше пълна с дълги стърчащи зъби от прах. Започна да се търкаля към леглото, само че бавно-бавно, и когато се преобърна отново с лицето напред, очите се вторачиха право в мен и видях, че това е Майкъл Донован, съпругът на Вера. Когато обаче се преобърна за втори път, беше моят съпруг, Джо Сейнт Джордж, който се хилеше мръснишки и тракаше с безбройните си дълги зъби от прах. После се преобърна за трети път и вече не беше някой, когото познавах, но беше нещо живо и хищно, което възнамеряваше да се дотъркаля чак до мен, за да ме изяде.