Събудих се с такъв ужасен гърч, че за малко и аз да падна от леглото. Беше ранно утро и на пода лежеше ивица слънчева светлина. Вера още спеше. Беше ми олигавила цялата ръка, но отначало нямах сили дори да се избърша. Само лежах разтреперана и плувнала в пот и се опитвах да си внуша, че наистина съм будна и наистина всичко е наред — както човек прави след някой страшен кошмар, нали знаете. И тогава за секунда видях тази глава от прах, с големи кухи очи и дълги зъби да лежи все още там, на пода до леглото. Толкова страшен бе тоя сън. После изчезна — подът и ъглите на стаята бяха чисти, както винаги. Но оттогава все се питам дали пък Вера не ми е изпратила тоя сън, дали не съм видяла нещичко от онова, което виждаше тя в случаите, когато се разпищяваше. Може би тогава се заразих от нейния страх, който се превърна и в мой собствен. Мислите ли, че такива неща се случват в истинския живот, или ги има само по евтините вестници, дето ги продават долу в магазина? Не знам… но знам, че тоя сън направо ми изкара ангелите.
Е, както и да е. Достатъчно е да кажа, че крясъците до небесата в неделя следобед или посред нощ бяха третият й начин да бъде мръсница. И все пак това си остава една много, много тъжна история. В дъното си всички тия начини бяха тъжни, макар това да не ми пречеше понякога да искам да й извия врата като на пиле, но мисля, че само Жана д’Арк не би се почувствувала така, дявол го взел. Сигурно, когато Шона и Сузи оня ден са ме чули да й крещя, че искам да я убия… или когато другите хора ме слушаха… или ни чуваха как се обиждаме… хм, сигурно са си мислели, че когато най-накрая се предаде, аз ще си запретна полите и ще затанцувам степ върху гроба й. Предполагам, че вчера и днес сте поразпитали тоя-оня, нали, Анди? Няма нужда да ми отговаряш — целият отговор е на лицето ти. Като дъска за обяви е това твое лице. Освен това зная, че хората много обичат да си чешат езиците. Клюкарстваха за мен и Вера. а имаше немалко панаирджийски одумки и за двама ни с Джо; и преди да умре говореха, а след като умря — още повече. В тия затънтени краища едно от най-интересните неща, които може да направи човек, е да умре неочаквано, не сте ли забелязали?
И ето че стигнахме до Джо.
Страхувах се от тази част на разказа си, но ми се струва, че няма смисъл да ви разправям лъжи. Вече ви казах, че го убих, така че с тоя въпрос приключихме, но най-трудната част все още предстои: как… защо… и кога трябваше да стане.
Днес много мислих за Джо, Анди — честно казано, повече мислих за него, отколкото за Вера. Опитвах се да си спомня защо в края на краищата въобще се омъжих за него, но отначало не можах да си спомня. След известно време направо изпаднах в паника от тоя въпрос, както ставаше с Вера, когато си въобразеше, че в калъфката на възглавницата й има змия. После осъзнах какъв ми е проблемът — търсех нещо, свързано с любов, сякаш бях едно от онези вятърничави момиченца, които Вера наемаше през юни, а после изхвърляше още преди средата на лятото, защото не можеха да се придържат към правилата й. Търсех любовта, а тя беше в съвсем оскъдно количество, дори по онова време, през четиресет и пета, когато бях на осемнайсет, той на деветнайсет, а светът изглеждаше чисто нов.
Знаете ли какво бе единственото, което ми дойде на ума, докато седях днес на стълбите, зъзнех като куче и се мъчех да си спомня нещо, свързано с любов? Той имаше хубаво чело. Когато още учехме в гимназията — беше по време на Втората световна, — седях близо до него в занималнята и помня колко гладко изглеждаше челото му, без нито една пъпчица по него. Тук-там по бузите и брадата имаше пъпки, а отстрани на носа му често се появяваха черни точки, но челото изглеждаше гладко като сметана. Спомням си как ми се искаше да го докосна… как мечтаех да го докосна, ако трябва да бъда откровена; щеше ми се да разбера дали е толкова гладко, колкото изглежда. И когато ме покани на бала в края на годината, аз се съгласих, така че получих възможност да докосна челото му, и всяка негова частица бе точно толкова гладка, колкото изглеждаше, а косите му бяха сресани назад на красиви меки вълни. Как само милвах косите му и гладкото чело в тъмното, докато оркестърът в салона на „Сомъсет Ин“ свиреше „Мунлайт коктейл“… След като няколко часа седях и треперих на онези разнебитени стълби, спомних си това, поне това, така че, както виждате все пак е имало нещичко в цялата работа. Разбира се, не бяха минали много седмици, когато се оказа, че докосвам далеч не само челото му и точно там ми беше грешката.