Какво?
О, Божичко! И дотам ще стигна, Анди, само ме остави малко на мира! Просто се опитвам да реша дали да го разкажа отзад напред, или отпред назад. Не може ли да пийна нещо, а?
Уф, майната му на твоето кафе! Вземи си каничката и си я излей в гърлото. Дай ми просто чаша вода, щом си толкова стиснат, че не можеш да прежалиш една глътка от оня „Джим Бийм“, дето го държиш в шкафа си. Не съм…
Какво искаш да кажеш с това „откъде знаеш“? Ех, Анди Бисет, ако не те познавах по-добре, щях да си помисля, че едва вчера си изпълзял от пелените. Нима смяташ, че единственото нещо, за което говорят хората на острова, е това как съм убила съпруга си? Ха, че то е вехта новина! Хайде сега — останал ти е малко „Бийм“.
Благодаря, Франк. И ти беше свястно момче, макар че преди майка ти да те отучи от навика да си чоплиш носа, никак не беше приятно да те гледа човек в църквата. Божичко, понякога пръстът ти се завираше толкова навътре, че е чудно как не си си изчоплил мозъка. И защо се изчервяваш, дявол да го вземе? Няма на света дете, което от време на време да не е изравяло по малко зелено злато от мината си. Ти поне имаше достатъчно мозък да си държиш ръцете далеч от джобовете и от топките си, поне в църквата, а имаше момчета, които постоянно…
Добре, Анди, добре — ще разкажа. Тц, тц, тц, ти май никога не мирясваш, а?
Вижте сега, ще направя компромис. Вместо да разказвам отзад напред или отпред назад, ще започна от средата и ще карам някак в двете посоки. А ако така не ти харесва, Анди Бисет, можеш да се оплачеш на свещеника.
С Джо имахме три деца и когато през лятото на шейсет и трета той умря, Силина беше на петнайсет години, Джо Младши на тринайсет, а малкият Пит — само на девет. Хм, Джо не ми остави и едно гърне, в което да се изпикая, а почти нямаше и прозорец, през който да изхвърля…
Това сигурно ще трябва да го пооправиш, Нанси, нали? Аз съм просто една старица с мръсен характер и мръсен език, но това най-често се случва, когато си имал мръсен живот.
Та докъде бях стигнала? Още не съм си изгубила правото да говоря, нали?
А, да. Благодаря ти, сладичка.
Джо ме остави само с оная колибка до Ист Хед и двайсетина декара земя, почти цялата покрита с къпинаци и храсти — от ония, дето растат по сечищата. Какво друго? Я да видим. Три камионетки, които не вървяха — два пикапа и една платформа — с петнайсет кубика дърва, плюс сметка в бакалницата, сметка в железарския магазин, сметка в петролната компания, сметка в погребалното бюро… и знаете ли какво за капак? Не мина и седмица, откак го погребахме, когато оня задник, Хари Дусет, се довлече с една разписка, според която Джо му дължал двайсет долара от облог за някакъв бейзболен мач!
Всичко това ми остави, но да не мислите, че ми е оставил и някаква застраховка? Как не! Макар че, както се развиха нещата, това може да си е било истински късмет. Сигурно ще стигна и до тая част, преди да свърша, но сега просто се опитвам да кажа, че Джо Сейнт Джордж всъщност не беше никакъв мъж, а воденичен камък, овесен на шията ми. Даже нещо по-лошо, защото воденичните камъни не се напиват и не се връщат вкъщи, вонящи на бира, че и с желанието да ти се качат в един часа през нощта. Това няма нищо общо с причината, поради която го убих, но е добро като начало на разказа ми.
Не е хубаво да убиваш когото и да било на остров, от мен да го знаете. Като че наоколо все ще се намери някой, който мре да си напъха носа в твоите работи, точно когато най-малко ти се ще. Именно заради това го направих в съответния ден, дотам също ще стигна. Засега само ще кажа, че го направих около три години, след като мъжът на Вера Донован умря при автомобилна злополука край Балтимор, където живееха, когато не летуваха на Литъл Тол. По онова време повечето чивии на Вера си бяха още здраво затегнати.
Щом Джо изчезна от сцената и парите секнаха, здравата го загазих, казвам ви — струва ми се, че няма на света човек, който да се чувства по-отчаян от сама жена с деца на ръцете. Почти бях решила, че е по-добре да отида оттатък, в Джонспърт, и да видя дали не мога да си намеря работа като продавачка или сервитьорка в някой ресторант, когато оная повлекана изведнъж реши, че ще живее на острова постоянно. Почти всички помислиха, че нещо е превъртяла, но аз не бях толкова изненадана — тя и без друго вече бе започнала да прекарва доста време тук.