Още няколко пъти съм го виждала да й дава уроци, но тоя случай си спомням най-добре. Не помня да я е удрял с юмрук, както понякога правеше Джо, но веднъж я шибна през краката с мокър парцал и сигурно дяволски я е заболяло. Помня, че й останаха червени следи, които не изчезнаха чак до вечерта.
Вече никой не нарича това „домашен урок“ — доколкото знам, терминът излезе от употреба и слава Богу, — но аз отраснах с мисълта, че когато жените и децата кривнат от правия път, работата на мъжа е отново да ги върне в него. Все пак не се опитвам да кажа, че съм смятала това за правилно, защото съм отраснала с него — няма да си позволя да се измъкна така лесно. Знаех, че пердахът няма много общо с урока… но въпреки това дълго време позволявах на Джо да ме налага. Вероятно съм била просто много уморена от под държането на къщата, чистенето за летовниците, грижите за семейството и опитите да оправям кашите, които Джо забъркваше със съседите, за да имам време да мисля много върху това.
Бракът ми с Джо… о, по дяволите! Какво е бракът? Сигурно всички са различни, но мога да ви кажа едно: нито един не е такъв, какъвто изглежда отстрани. Това, което хората виждат от живота на съпрузите, обикновено има много малко общо с онова, което става помежду им. Понякога това е ужасно, понякога е смешно, но най-често е като всички други неща от живота — едновременно ужасно и смешно.
Хората си мислеха, че Джо е алкохолик, който, щом се напие, има навика да ме налага — а сигурно и децата също. Мислят си, че накрая е започнал да го прави твърде често и затова съм му светила маслото. Вярно е, че пиеше, както и че понякога ходеше на сбирките на Анонимните алкохолици в Джонспърт, но беше толкова алкохолик, колкото съм и аз. Веднъж на четири-пет месеца се напиваше зверски, предимно с някой боклук като Рик Тибодо или Стиви Брукс — те наистина бяха алкохолици, — но после си налягаше парцалите и пиеше само по чашка-две след работа. Нищо повече, защото изпиеше ли цяла бутилка, искаше тя да му е последната. Истинските алкохолици, които познавам от мое време, никога не искаха каквато и да било бутилка да им бъде последната — независимо дали е „Джим Бийм“, „Олд Дюк“ или антифриз, изстискан през памучна вата. Истинският пияница се интересува само от две неща: как да плати за халбата, дето му е в ръката, и как да хване тая, дето е още в небето.
Не, не беше алкохолик, но нямаше нищо против хората да го смятат за такъв. Това му помагаше да си намира работа, особено през лятото. Според мен отношението към Анонимните алкохолици се е променило с годините — знам, че сега говорят за тях много повече, отколкото преди, — но едно от нещата, които не са се променили, е желанието на хората да помагат на онзи, който твърди, че сам е започнал да си помага. По едно време Джо не пи цяла година — или не казваше, когато пиеше — и в Джонспърт направиха празненство в негова чест. Даже му дадоха един кейк и медал. Тъй че, когато си предлагаше услугите на някой от летовниците, първата му работа бе да каже, че е алкохолик, който се лекува. „Ако по тая причина не ме наемете, няма да се разсърдя — така им казваше, — но трябва да си призная. Повене от година ходя на сбирките на Анонимните алкохолици и там ни учат, че не можем да останем трезви, ако не можем да бъдем искрени.“
После изваждаше златното медалче и го показваше с такъв поглед, сякаш четири недели поред е ял само кекс „Невинност“. Сигурно поне един-двама от тях е просълзил, докато им е разказвал как е работил само от време на време по един ден и как се е справял с положението, когато го е обземало желанието да пие… което според него се случвало на всеки петнайсет минути. Обикновено те бързаха веднага да го наемат, при това с петдесет цента или дори долар повече на час, отколкото са възнамерявали преди това. Може би си мислите, че след Деня на труда номерът едва ли е минавал, но той минаваше изумително добре дори тук, на острова, където хората го виждаха всеки ден и би трябвало да го познават по-добре.
Истината е, че когато ме удряше, Джо обикновено беше съвсем трезвен. Когато беше на градус, не ми обръщаше особено внимание, ни за добро, ни за лошо. Веднъж, през шейсета или шейсет и първа, беше помагал на Чарли Диспензиери да си извади лодката от водата и когато се прибра вечерта и се наведе да си извади кола от хладилника, аз видях, че бричовете му са цепнати точно отзад. Разсмях се. Той нищо не каза, но когато тръгнах към печката да проверя зелето — тая вечер готвех варено, помня го, сякаш е било вчера, — той взе една кленова цепеница от кутията за дърва и ме халоса с нея през кръста. Ах, как ме заболя! Ако някога са ви удряли по бъбреците, сигурно ще ме разберете. Започвате да ги усещате малки, горещи и ужасно тежки, сякаш ще се изскубнат от това, дето ги държи на, мястото им, и просто ще потънат като оловни куршуми в кофа с вода.