Докретах до масата и седнах на един стол. Ако той беше по-далече, щях да се строполя на пода. Просто седях там и чаках болката да премине. Не се разплаках истински, защото не исках да плаша децата, но сълзите все пак потекоха по бузите ми. Не можех да ги спра. Това бяха сълзи от болка — тези, дето не можеш да спреш за никого и нищо на света.
„Никога не ми се присмивай, кучко — рече Джо. Метна обратно в кутията цепеницата, с която ме беше ударил, после седна да Чете «Америкън». — Трябваше да си го научила още преди десет години.“
Минаха двайсет минути, докато успея да се вдигна от стола. Наложи се да извикам Силина да намали котлона на вареното, въпреки че печката беше само на четири крачки от мен.
„Защо не го намали ти, мамо? — попита тя. — С Джоуи гледахме анимационен филм.“
„Почивам си“ — рекох.
„Точно така — обади се Джо иззад вестника, — устата й мели толкова много, че капна от умора.“ И се разсмя. Това бе достатъчно — тоя смях реши въпроса. В същия миг си казах, че никога повече няма да ме удари, ако не иска скъпо да плати за това.
Вечеряхме както обикновено, после както обикновено гледахме телевизия. Аз и големите деца седяхме на канапето, а Малкия Пит — в скута на баща си на креслото. Както почти винаги се случваше, Пит задряма към седем и половина и Джо го занесе в леглото. Час по-късно отпратих Джо Младши, а Силина си легна в девет. Аз обикновено си лягах към десет, а Джо седеше докъм полунощ — дремеше, събуждаше се, гледаше по малко телевизия, четеше статиите, които бе пропуснал първия път, и си чоплеше носа. Виждаш ли, Франк, не си толкова тежък случай — някои хора не се отказват от тоя навик дори когато пораснат.
Тая вечер не си легнах в обичайния час. Вместо това останах с Джо. Кръстът ми беше малко по-добре. Във всеки случай достатъчно добре, за да направя каквото трябва. Може да съм била нервна, но ако съм била, не си спомням. Гледах само кога ще заспи и той накрая заспа.
Станах, отидох в кухнята и взех каничката за сметана от масата. Не съм търсела точно нея — просто тя беше там, защото тая вечер беше ред на Джо Младши да разчиства масата и той беше забравил да я сложи в хладилника. Джо Младши винаги забравяше по нещо — я да прибере каничката за сметана, я да сложи стъкления капак на купата за маслото, я да загъне хубаво хляба с кърпата, за да не изсъхне първата филийка през нощта — и когато сега го виждам но новините да държи реч или да дава интервю, най-често се сещам за това… и се чудя какво биха си помислили демократите, ако знаеха, че когато беше на единайсет, лидерът на мнозинството в сената на щата Мейн никога не успяваше добре да разчисти кухненската маса. Все пак се гордея с него и никога, никога не се съмнявайте в това. Гордея се с него, въпреки че наистина е един проклет демократ.
Както и да е; тая вечер наистина бе успял да забрави каквото трябва — каничката беше малка, но тежка, и много добре ми пасваше в ръката. Отидох до кутията за дърва и взех брадвичката с късата дръжка, която държахме на рафта точно над кутията. После се върнах в дневната, където той дремеше. Бях стиснала каничката здраво в шепата си, замахнах с нея и я стоварих отстрани върху лицето му. Разби се сигурно на хиляди парчета.
Той веднага се ококори, Анди. Трябваше да го чуеш. Силно ли? Боже Господи, Исусе Христе! Изрева като бик, който си е прищипал оная работа на градинската порта. Облещил очи, затиснал с ръка ухото си, което вече кървеше. Малки капчици втвърдена сметана бяха останали по бузите и рехавите косми отстрани на лицето му, които той наричаше бакенбарди. ,
„Знаеш ли какво, Джо? — казвам му аз. — Вече не съм уморена.“
Чух, че Силина скача от леглото си, но не смеех да се обърна. Ако бях направила това, щях да загазя — когато искаше, той умееше да бъде дяволски бърз. Държах брадвичката отпусната в лявата си ръка и престилката ми почти я покриваше. И когато Джо понечи да стане от креслото, аз я извадих, показах му я и рекох: „Ако не искаш това да се стовари върху главата ти, Джо, по-добре седни обратно.“
За миг си помислих, че въпреки това ще стане. Ако беше го направил, това щеше да е краят му, защото не се шегувах. Той също го разбра и задникът му замръзна на петнайсетина сантиметра от седалката.