По това време при нея работеше един тип, не му помня името, но ти се сещаш за кого говоря, Анди — за оня тъп унгарчуга, който винаги носеше ужасно стегнати панталони, за да си личи, че топките му са големи като буркани. Та той ми се обади и каза, че „гуспужата“ (винаги така я наричаше — „гуспужата“; майчице, колко тъп беше!) питала дали бих отишла да работя при нея като икономка на пълен работен ден. Вярно, че от петдесета година всяко лято работех за семейството и сигурно беше съвсем естествено най-напред на мен да предложат мястото, но тогава това ми се видя като отговор на всичките ми молитви. Веднага казах „да“ и работих за нея чак до вчера сутринта, когато си строши кратуната на предното стълбище.
Какво работеше мъжа й, Анди? Не правеше ли самолети?
А-ха. Чувала съм, разбира се, но нали знаеш какво говорят хората на острова. Единственото, което знам със сигурност, е, че бяха заможни. Бая заможни бяха и тя наследи всичко след смъртта му. С изключение на това, което взе държавата, разбира се, но се съмнявам, че е взела и половината от онова, което сигурно е дължал. На Майкъл Донован пипето му сечеше като бръснач. А беше и хитрец. И Вера, макар че никой няма да повярва, като я знае от последните десет години, беше не по-малко хитра от него… при това до самата си смърт. Чудя се дали е знаела какво ще ми навлече, като умре по някакъв друг начин, а не в леглото от един тих и кротък инфаркт? Почти цял ден бях до Ист Хед, седях на ония разнебитени стълби и мислих за това… и за още сума ти други неща, де. Първо си мислех, че едно пиле има повече мозък от Вера Донован, каквато беше накрая, но сетне си спомнях какво правеше с прахосмукачката и си казвах, че може би… да, може би…
Но сега това не е важно. Сега е важно само това, че аз налетях от трън та на глог, и страшно ми се ще да се измъкна, преди да съм си издрала задника още повече. Ако все още мога.
Започнах като икономка на Вера Донован, а накрая вече бях нещо като „платена компаньонка“, както го наричат. Не ми трябваше много време, за да усетя разликата. Като икономка на Вера трябваше да ям лайна пет дни седмично по осем часа. Като нейна платена компаньонка трябваше да ги ям непрекъснато.
Тя получи първия си инсулт през лятото на шейсет и осма, докато гледаше по телевизията Националния конгрес на демократите. Тоя удар беше слаб и тя обвиняваше за него Хюбърт Хьмфри. „Толкова често даваха оня щастлив задник — казваше тя, — че накрая проклетият ми кръвоносен съд изгърмя. Трябваше да се досетя, че така ще стане, а и Никсън да беше, все същото.“
През седемдесет и пета получи по-силен удар и този път не можеше да обвини никакви политици. Доктор Френо й каза да спре пиенето и цигарите, но можеше да си спести тоя труд — такава надута пуйка като Нафуканата Вера Донован никога не би се вслушала в съветите на един обикновен провинциален лекар като Чип Френо. „Аз ще го погреба — често казваше тя — и ще пия скоч със сода върху надгробния му камък.“
Известно време изглеждаше като че точно така ще стане — той не преставаше да й се кара, а тя си пердашеше все така невъзмутимо като кораба „Куин Мери“. После, през осемдесет и първа, получи първия наистина страшен удар, а на следващата година унгарчугата умря при автомобилна катастрофа оттатък, на сушата. И тогава аз се преселих при нея — през октомври осемдесет и втора.
Дали се е налагало? Едва ли. Имах си моето „общително“ осигуряване, както го наричаше старата Хати Маклиьд. Не беше много, но по това време децата отдавна бяха заминали — Малкия Пит въобще си бе заминал от света, клетото ми изгубено агънце — и бях успяла да скътам настрана някой и друг долар. Животът на острова винаги е бил евтин и макар сега да не е както беше, все още е далеч-далеч по-евтин, отколкото оттатък. Тъй че едва ли ми се е налагало да заживея с Вера Донован.
Но по това време двете с нея вече бяхме свикнали една с друга. Трудно е да го обясниш на един мъж. Предполагам, че Нанси с нейните тефтерчета, химикалки и касетофон го разбира, ама сигурно не й се разрешава да говори. Бяхме свикнали една с друга така, както предполагам два стари прилепа свикват да висят един до друг с главата надолу в една и съща пещера, макар да не са това, което бихме нарекли „добри приятели“. Пък и всъщност нямаше кой знае каква промяна. Единствената разлика беше, че до всекидневните си дрехи в дрешника закачих и неделните, защото през есента на осемдесет и втора вече прекарвах там по цял ден, а и повечето нощи. Парите се поувеличиха, но не чак толкова, че да си направя първата вноска за кадилак, ако разбирате какво имам предвид. Ха!