Май го направих, главно защото нямаше кой друг. Тя си имаше финансов управител в Ню Йорк, някой си Грийнбуш, но Грийнбуш нямаше да дойде на Литъл Тол, та тя да му крещи от прозореца на спалнята да не пропусне да закачи чаршафите с шест щипки, а не с четири, нито да ходи в гостната да й сменя пелените и да й бърше лайната от дебелия стар задник, докато тя го обвинява, че е откраднал петачетата от порцелановото й прасенце и го заплашва със затвор заради тая работа. Грийнбуш изпращаше чековете; аз чистех лайната и слушах изстъпленията й за чаршафите, за кълбетата прах и за проклетото й порцеланово прасе.
И какво от това? Не чакам да ми окачат медал, нито дори да ме потупат по рамото. През живота си съм бърсала много лайна, още повече съм ги слушала (не забравяйте, че шестнайсет години бях женена за Джо Сейнт Джордж), но не ме е хванал рахит от тая работа. В крайна сметка останах при нея сигурно защото тя си нямаше никого другиго — въпросът беше: или аз, или старческият дом. Децата й въобще не я посещаваха и аз я съжалявах за това. Не очаквах да дойдат да живеят при нея, не ме разбирайте криво, ама не виждах защо да не забравят старите разправии, каквито и да са били те, и да прекарват по някой ден, или може би уикенд с нея. Тя беше ужасна кучка, няма какво да се лъжем, но все пак им беше майка. А и по това време вече бе стара. Разбира се, сега знам много повече, отколкото знаех тогава, но…
Какво?
Да, вярно е. Да пукна, ако лъжа, както обичат да казват внуците ми. Ако не вярвате, обадете се на оня тип Грийнбуш. Сигурно, когато се разчуе — а няма начин да не се разчуе — в бангорския „Дейли Нюз“ ще излезе статия за това колко чудесно е всичко. Да, обаче аз имам новина за вас — въобще не е чудесно. Пълен кошмар е, ако питате мен. Независимо какво става тук, хората ще кажат, че аз съм я принудила да направи, каквото е направила, а после съм я убила. Знам го, Анди, и ти го знаеш. Нито на небето, нито на земята има сила, която да попречи на хората да мислят най-лошото, когато искат.
Да, ама нито дума от това не е истина. Нищо не съм я карала да прави, а и тя със сигурност не го е направила нито от обич, нито от симпатия към мен. Предполагам, че може да го е направила, защото е смятала, че ми е задължена — по някакъв свой особен начин може да е смятала, че ми е много задължена, но не би било в характера й да каже нещо. Може би това е нейният начин да ми се отблагодари… не защото съм й сменяла насраните пелени, а защото неотлъчно бях там всяка нощ, когато жиците излизаха от ъглите, а кълбетата прах се показваха изпод леглото.
Знам, че не разбирате това, но ще го разберете. Обещавам ви, че преди да отворите вратата и да излезете от тази стая, всичко ще ви стане ясно.
Тя имаше три начина да бъде мръсница. Познавам жени, които владеят повече начини, но три е добро постижение за изкуфяла старица, която през повечето време е прикована към инвалидната количка или към леглото. Три е страхотно добро постижение за такава жена.
По първия начин беше мръсница, просто защото не можеше да бъде друга. Нали помните какво ви казах за щипките — че за простиране на чаршафите винаги трябваше да се използуват шест, никога само четири? Е, това е само един от примерите.
Имаше определени начини, по които нещата трябваше да се вършат, ако работиш за госпожа Нафуканата Вера Донован, и горко ти, ако забравиш дори един от тези начини. Тя казваше какво ще стане тогава и аз съм тук, за да кажа и на вас. Ако забравиш нещо веднъж, клъцва те с език. Ако забравиш втори път, отрязва ти от заплатата. Ако забравиш трети път, край — изхвърлен си на пътя и никой не ти слуша извиненията. Такива бяха правилата на Вера и аз нямах нищо против тях. Смятах ги за строги, но справедливи. Ако ти се каже два пъти на коя скара да сложиш печеното, след като го извадиш от фурната, и никога да не го оставяш да изстива на перваза, както би направила някоя мърлява ирландка, но ти въпреки това не можеш да запомниш, налице са всички шансове никога да не го запомниш.
Три опита и си вън — такова беше правилото и нямаше абсолютно никакви изключения, ето защо през всички тези години аз работих в тая къща с много различни хора. По онова време неведнъж чувах да се говори, че да работиш за Вера Донован е като да стъпиш на въртяща се врата: може да направиш една обиколка, може две (някои стигаха и до десет-дванайсет), но накрая винаги те изплюва на тротоара. Тъй че когато започнах да работя за нея — това беше през четиридесет и девета, — започнах така, както човек влиза в драконова пещера. Но тя не беше толкова лоша, колкото хората обичаха да я представят. Ако човек си отваряше добре ушите, можеше да се задържи. Аз се задържах, а също и унгарчугата. Но през цялото време трябваше да се стои нащрек, защото тя беше хитра, защото винаги знаеше за хората на острова повече, отколкото който и да е друг летовник… и защото умееше да бъде подла. Дори тогава, преди да я сполетят всичките й други неприятности, тя умееше да бъде подла. То й беше като хоби.