„Какво правиш тук? — попита ме тя в онзи първи ден. — Не трябва ли да си вкъщи, да си гледаш бебето и да готвиш хубави обилни вечери за слънцето на твоя живот?“
„Госпожа Кълъм е готова да гледа Силина по четири часа на ден — отговорих аз. — Не мога да си позволя повече от работа на половин ден, м’дам.“
„Не искам повече от работа на половин ден — ако не се лъжа, точно така гласеше обявата ми в местното жалко подобие на вестник“ — изстреля в отговор тя, като просто ми показа връхчето на тоя свой остър език, без да ме клъцне с него, както щеше да го прави толкова често по-късно. Помня, че плетеше. Тази жена работеше с иглите като светкавица — цял чифт чорапи на ден не й представляваше никаква трудност, дори ако започнеше чак в десет часа. Но казваше, че трябва да е в настроение.
„Да, м’дам — отвърнах аз. — Така гласеше.“
„Не се казвам Дам-дам — рече тя, като остави плетката. — Казвам се Вера Донован. Ако те наема, ще ме наричаш «госпожо Донован» — поне докато се опознаем достатъчно добре, че да направим промяна, — а аз ще те наричам Долорес. Ясно ли е?“
„Да, госпожо Донован“ — отвърнах.
„Хубаво, започваме добре. Сега ми отговори на въпроса. Какво правиш тук, Долорес, след като си имаш своя къща, за която да се грижиш?“
„Искам да припечеля още малко пари за Коледа — рекох аз. Бях намислила предварително отговора. — А ако сте доволна от мен — и ако, разбира се, на мен ми хареса да работя за вас, — може да остана още малко.“
„Ако на теб ти харесва да работиш за мен — повтори тя, после така подбели очи, сякаш бе чула най-глупавото нещо през живота си — та как е възможно на някой да не му хареса да работи за великата Вера Донован? След което повтори: — Пари за Коледа. — Направи пауза, като през цялото време не откъсна поглед от мен, сетне отново го каза, този път още по-саркастично: — Пари за Кккк-оледа!“
Както Вера подозираше, аз всъщност бях там, защото меденият ми месец не беше минал, така да се каже, а брачните ми проблеми бяха започнали. Тя чакаше само да се изчервя и да сведа поглед, за да се убеди, че е права. Ето защо аз не се изчервих и не сведох очи, макар да бях само на двайсет и две и за малко да го направя. Но за нищо на света нямаше да кажа на когото и да било, че наистина вече имам семейни проблеми — дори с ченгел нямаше да измъкнат от мен такова признание. За Вера отговорът ми бе задоволителен, независимо от сарказма й, а аз си позволих да призная единствено това, че бяхме малко финансово притеснени. Едва години по-късно можах да призная истинската причина, поради която този ден отидох да се изправя лице в лице с дракона в леговището му: трябваше да намеря начин да възстановявам малко от парите, които Джо изпиваше през седмицата и губеше в петък-вечерните игри на покер в Таверната на Фъджи, оттатък, на сушата. Тогава все още вярвах, че любовта на мъжа към жената и на жената към мъжа е по-силна от влечението към пиенето и кавгите — че любовта най-накрая ще избие на повърхността като каймак в бутилка мляко. През годините научих друго. Научих друго през следващите десет години. Понякога светът е едно тъжно училище, нали?
„Е — каза Вера, — ще направим един опит, Долорес Сейнт Джордж… въпреки че дори да успееш, сигурно след година отново ще си бременна и тогава ще се видим за последен път.“
Всъщност още тогава бях бременна във втория месец, но и това нямаше да изтръгнат от мен дори с ченгел. Исках десетте долара седмично, които даваше работата, и ги получих, но можете да бъдете сигурни, че си изработвах всеки цент. Това лято работих като вол и когато Денят на труда1 наближи, Вера ме попита дали искам да продължа и след като те си заминат за Балтимор — такова голямо жилище трябваше да се поддържа както подобава през цялата година, нали разбирате — и аз се съгласих.
Спрях работа един месец, преди да се роди Джо Младши, и се върнах още преди да го отбия. През лятото го оставях при Арлийн Кълъм — Вера не би търпяла бебешки плач в къщата си, не и тя, — но когато двамата с мъжът й си заминаха, водех и него, и Силина със себе си. Можех да оставям Силина сама — още докато караше третата си годинка можех да й имам доверие почти през цялото време. Джо Младши возех с количка всеки ден. Той проходи в тяхната спалня, макар че Вера така и не разбра, честна дума.