Какво, миличка?
О, Боже, Анди, остави я на мира. Въпросът си е съвсем намясто и никой мъж няма достатъчно мозък да го зададе.
Ще ти кажа, Нанси Банистьр от Кенебънк, щата Мейн — да, имаше сушилня, голяма и хубава сушилня, но ни беше забранено да слагаме чаршафите в нея, освен когато имаше прогноза за петдневни валежи. „Единственият чаршаф, с който си заслужава почтеният човек да застеле леглото си, е чаршафът, изсушен навън — казваше Вера, — защото мирише приятно. Улавя и задържа малко от вятъра, който го развява, а този мирис носи сладки сънища.“
Тя говореше сума ти глупости за много неща, но за мириса на пресен въздух в чаршафите — не, признавам, че за това бе напълно права. Всеки може да усети разликата между чаршафа, който е премятан в сушилня, и този, който е бил развяван от хубав южен вятър. Но имаше немалко зимни утрини, когато температурата беше под минус десет градуса и духаше силен влажен вятър — източен вятър, който идеше направо от Атлантика. В такива сутрини аз бих се отказала от този сладък мирис съвсем безропотно. Да простираш чаршафи в такъв студ е вид изтезание. Никой не може да си го представи, ако не го е вършил, а вършил ли го е веднъж, никога не ще го забрави.
Занасяш коша до простора, а парата се вдига от него, така че първият чаршаф е топъл и може да си помислиш — ако ти е за първи път, разбира се — Хм, не било толкова страшно. Но додето овесиш този, първия, дори само краищата му, и додето сложиш шестте щипки, той престава да дими. Все още е мокър, но вече е и студен. Пръстите ти също са мокри и също са студени. Ти обаче продължаваш със следващия, после с още един и още един, а пръстите ти по-червеняват и се вкоченясват, раменете те заболяват, устата ти се схваща от непрекъснатото стискане на щипките така, че ръцете ти да са свободни и да простират тия пусти чаршафи равни и нагласени, но най-голямата мъка са пръстите. Схващането е кажи-речи нищо. Почти ти се иска да се схванат. Те обаче само почервеняват, а ако има доста чаршафи, стигат до бледоморав цвят, като краищата на някои лилии. Докато свършиш, ръцете ти са заприличали на кокоши крака. А най-противното е, че знаеш какво ще стане, когато най-сетне се прибереш вътре с празния кош и горещината те удари в ръцете. Започват да парят, а после да туптят в ставите — само че усещането е толкова дълбоко, че прилича повече на ридание, отколкото на туптене; ще ми се да можех да ти го опиша, Анди, но не мога. Нанси Банистьр изглежда така, сякаш все пак знае нещичко, но има огромна разлика между простирането през зимата оттатък, на сушата, и простирането тук, на острова. Когато пръстите ти започнат да се позатоплят, имаш чувството, че в тях пъпли цял рояк бръмбари. Разтриваш ги с някакъв лосион за ръце и чакаш сърбежът да премине, но знаеш, че няма значение колко купешки лосион или обикновена овча лой ще им втриеш — до края на февруари кожата при всички случаи ще се е напукала така, че ако стиснеш здраво юмрук, цепнатините ще се отворят и ще закървят. А понякога, след като си се затоплил и дори може би си си легнал, ръцете ти те събуждат посред нощ, ридаещи от спомена за тази болка. Мислиш, че се шегувам? Можеш да се смееш, ако искаш, но на мен не ми е смешно, ама никак. Почти можеш да ги чуеш — приличат на дечица, които са изгубили майчицата си. То иде някъде отвътре, от дъното на сърцето ти, а ти лежиш, слушаш и през цялото време знаеш, че въпреки всичко пак ще излизаш навън, нищо не може да те спаси, защото това е част от женската работа, за която никой мъж не знае и не иска да знае.
И докато преживяваш всичко това — с изтръпнали ръце, морави пръсти и болящи рамене, простираш, а от носа ти текат сополи, които замръзват като кочанчета над горната устна, — тя най-често стои или седи до прозореца на спалнята си и те наблюдава. Челото й е сбърчено, устните извити надолу, а ръцете не си намират място — цялата е напрегната, сякаш се извършва някаква сложна хирургическа операция, а не най-обикновено простиране на чаршафи, които трябва да се изсушат на зимния вятър. Личи й как се опитва да се сдържи, да не отвори този път голямата си уста, но след малко вече се е предала, отваря прозореца, надвесва се от него така, че студеният източен вятър развява косите й, и изкрещява: „Шест щипки! Не забравяй да сложиш шест щипки! Не оставяй вятърът да отвее хубавите ми чаршафи на другия край на двора! Слушай какво ти говоря! Най-добре ме слушай, защото гледам и броя.“