Докато дойде март, аз вече мечтая да грабна брадвичката, която с унгарчугата използувахме да цепим подпалки за кухненската печка (преди той да умре, разбира се, после цялата работа остана на мен, каква съм кьсметлийка!), и да фрасна тая креслива кучка точно между очите. Понякога съвсем ясно се виждах как го правя, така ме вбесяваше, но май винаги съм усещала, че донякъде и тя самата мрази тези крясъци не по-малко от мен.
Това бе първият й начин да бъде мръсница — просто не можеше да бъде друга. На практика то пречеше повече на нея, отколкото на мен, особено след тежките й инсулти. По това време вече имаше много по-малко пране за простиране, но тя бе толкова откачена по тоя въпрос, колкото и преди да затворим повечето от стаите в къщата, да махнем чаршафите от леглата за гости и да ги приберем сгънати в найлонови торби в килера за бельото.
Най-трудно й беше това, че някъде към осемдесет и пета вече бе престанала да изненадва когото и да било и трябваше да разчита на мен за самото си оцеляване. Ако ме нямаше да я вдигна от леглото и да я сложа в инвалидната количка, оставаше да лежи. Бая беше затлъстяла, нали разбирате — от шейсетина килограма в началото на шейсетте години бе стигнала близо до деветдесет и повечето от тях бяха струпани в оная жълтеникава подпухнала тлъстина, която сте виждали при някои старци. Висеше от ръцете, краката и задника й като тесто от точилка. В третата възраст някои хора измършавяват като чирози, но не и Вера Донован. Доктор Френо казваше, че това било понеже бъбреците й не си вършели работата. Сигурно е така, но много пъти съм си мислела, че тя трупа тия тлъстини, просто напук на мене.
А затлъстяването не беше всичко, към края тя почти не виждаше. Вследствие на ударите. Остатъкът от зрението й ту идваше, ту си отиваше. В някои дни виждаше по мъничко с лявото око и доста добре с дясното, но през повечето време казваше, че сякаш гледа през плътна сива завеса. Сигурно разбирате защо толкова се вбесяваше от това — тя, дето бе свикнала всичко да държи под око. Няколко пъти дори плака, а повярвайте ми, на такова кораво човече му струва много да заплаче… дори след като годините я повалиха, на колене, тя все още бе коравоа.
Какво, Франк?
Изкуфяла ли?
Не знам със сигурност и това е самата истина. Като че не беше. Ако пък е била, то със сигурност не беше по обикновения начин — както изкуфяват хората. И не го казвам просто защото, ако се окаже, че е била куку, съдията по легализиране на завещанието ще вземе да си избърше носа с него. Ако ще да си избърше и задника, все ми е едно, искам само да се измъкна от тая проклета каша, в която ме забърка. Но все пак трябва да кажа, че главата й едва ли е била съвсем куха дори накрая. Може да е имало един-два кухи килера, но не повече.
Казвам го най-вече, защото понякога умът й беше бистър почти както едно време. Обикновено това се случваше през дните, когато виждаше по малко. Тогава ми помагаше да я вдигна в леглото или дори сама правеше тези няколко крачки до инвалидната количка, вместо да се налага аз да я влача като чувал картофи. Слагах я в количката, за да мога да й сменя чаршафите, а тя искаше да бъде в нея, за да може да отиде до прозореца — онзи, дето гледаше към страничния двор и към пристанището отвъд него. Веднъж ми каза, че ако трябва да лежи цял ден и цяла нощ, гледайки единствено в тавана и в стените, щяла направо да се побърка. Вярвам й.
Наистина, имаше дни, когато не беше на себе си — не знаеше коя съм аз, а почти не знаеше и коя е самата тя. В тези дни приличаше на лодка, отвързана от брега. Само дето океанът, който я отнасяше, се наричаше време — склонна беше сутрин да вярва, че е четиридесет и седма година, а следобед — седемдесет и четвърта. Но я спохождаха и добри дни. Те намаляваха с времето и непреставащите слаби инсулти — старите хора ги наричат удари, — но все пак я спохождаха. Често обаче нейните добри дни бяха лоши за мен, защото ако я оставех, отново започваше с всичките си стари номера.
Ставаше подла. Това бе вторият й начин да бъде мръсница. Когато пожелаеше, тая жена умееше да бъде мръсна като кучешко лайно. Дори прикована към леглото, дори с пелени и гумени гащи, тя успяваше да бъде същинска напаст. Най-добрият пример за това са гадостите, дето ми ги сервираше в дните за чистене. Не ги нравеше всяка седмица, но се кълна, че такива неща се случваха все в четвъртък, и то прекалено често, за да бъде просто съвпадение.