Този път се получи отговор.
— Ти не си адмирал. Ти си жена — каза Лайънел.
Обикновено той си поемаше дъх в изреченията там, където не трябва, та често пъти думите, на които искаше да наблегне, прозвучаваха вместо по-силно, по-слабо.
Бу Бу не само слушаше гласа му, а просто като че ли го наблюдаваше.
— Кой ти каза това? Кой ти каза, че не съм адмирал.
Лайънел отговори, но тя не можа да го чуе.
— Кой?
— Тате.
Все още клекнала, Бу Бу провря ръка между коленете си и се подпря с нея на дъските, за да пази по-добре равновесие.
— Твоят тате е чудно момче — каза тя, — но нищо не разбира от морски работи. Вярно, че когато съм на сушата, аз съм жена — това е напълно вярно. Но моето истинско призвание от край време и винаги…
— Ти не си никакъв адмирал — повтори Лайънел.
— Моля?
— Не си никакъв адмирал. Ти си си жена.
Настъпи мълчание. През това време Лайънел отново промени курса на кораба си, като обръщаше румпела с две ръце. Беше с панталонки каки и бяла фланелка с цветна картинка на гърдите. Слънцето съвсем бе потъмнило кожата му и поизрусило отгоре косата, която по цвят и острота досущ приличаше на косата на майка му.
— Много хора мислят, че не съм адмирал — каза Бу Бу, без да сваля поглед от него. — И то защото аз не се хваля наляво и надясно с това. — Пазейки равновесие, тя извади цигари и кибрит от джоба на панталоните си. — Почти никога нямам желание да говоря за моя чин с когото и да било. Особено пък с малки момченца, които дори не ме поглеждат, когато им приказвам. Ако не си мълча, ще вземат да ме уволнят от хубавата служба.
Не запалила цигарата, тя изведнъж скочи на крака изопна гърди, сви на фуния дясната ръка, сложи я на устата си и имитира тръбен сигнал. Лайънел моментално вдигна глава. По всяка вероятност той разбираше, че това не е истински сигнал, и все пак изглеждаше силно възбуден — беше я зяпнал с отворена уста. Бу Бу „изсвири“ сигнала — странна смесица между вечерна и сутрешна тръба — три пъти без никакви паузи. После отдаде тържествено чест към отсрещния бряг. Когато най-сетне клекна отново, тя имаше вид като че ли безкрайно съжалява, дето е принудена да стори това — сякаш толкова дълбоко я беше развълнувало едно от тайнствата на военноморските традиции, до които обикновените хора и малките момченца нямат достъп. Тя се загледа за миг към ограничения хоризонт на езерото, после сякаш си спомни, че не е сама. Погледна — внушително — Лайънел, който все още стоеше с отворена уста.
— Това беше таен сигнал, който само адмиралите имат право да слушат. — Тя си запали цигарата и духна клечката, при което изпусна артистично тънка дълга струя дим. — Ако някой разбере, че съм изсвирила пред тебе този сигнал… не знам. — Тя отново закрепи секстанта на погледа си на хоризонта.
— Изсвири го пак.
— Изключено.
— Защо?
Бу Бу сви рамене.
— Преди всичко наоколо има твърде много низши офицери. — Тя се умори да клечи и седна по турски. Издърпа чорапите си. — Но ще ти кажа какво смятам да направя — каза тя делово. — Ако ми обясниш защо бягаш от къщи, ще ти изсвиря всички тайни сигнали, които зная. Съгласен ли си?
Лайънел начаса заби пак поглед надолу.
— Не — отвърна той.
— Защо?
— Така.
— Защо така?
— Защото не искам — каза Лайънел и дръпна рязко румпела за авторитет.
Бу Бу засени дясната страна на лицето си от слънцето.
— Ти ми каза, че вече няма да бягаш. Нали си говорихме и ти каза, че вече е свършено с бягствата. Ти ми обеща.
Отговорът на Лайънел не стигна до нея.
— Какво? — попита тя.
— Не съм обещавал.
— Напротив, обеща. Разбира се, че обеща.
Лайънел отново се зае с управлението на кораба.
— Щом си адмирал, къде ти е флотата?
— Флотата ли? Добре че ме попита — каза Бу Бу и започна да се спуща в платноходката.
— Вън! — заповяда Лайънел, без да стига до пискливост: той продължаваше да гледа надолу. — Никой не може да влиза.
— Никой ли? — Кракът на Бу Бу вече докосваше пода на платноходката, но тя го прибра покорно на кея. — Съвсем никой ли? — Тя пак седна по турски. — А защо?
Лайънел отговори изчерпателно, но и този път недостатъчно силно.
— Какво? — попита Бу Бу.
— Защото не се разрешава.
Бу Бу не сваляше поглед от детето, но цяла една минута не каза нищо.
— Много жалко — рече тя накрая. — На мен така ми се искаше да се кача на твоя кораб. Така ми е мъчно за тебе. Така ми липсваш. По цял ден седя сама в къщата и няма с кого да си поговоря.
Този път Лайънел не обърна румпела. Изучаваше съсредоточено жилките на ръчката.
— Можеш да говориш със Сандра — каза той.
— Сандра си има работа — отвърна Бу Бу. — А пък и не ми се говори със Сандра. Искам да си говоря с тебе. Искам да сляза при теб да си говорим.