— Можеш да говориш и оттам.
— Какво?
— Можеш да говориш и оттам.
— Не, не мога. Разстоянието е много голямо. Трябва да съм по-близо.
Лайънел дръпна румпела.
— Никой не може да влиза тук.
— Какво?
— Никой не може да влиза.
— Добре, ще ми кажеш ли тогава оттам защо бягаш от къщи. И то след като ми обеща, че вече няма.
Близо до задната седалка се търкаляше леководолазна маска. Вместо отговор Лайънел я прихвана между пръстите на десния си крак и с бърз, сръчен замах на крака я изхвърли през борда. Маската потъна мигновено.
— Много хубаво. Чудесно — каза Бу Бу. — Това е маската на чичо ти Уеб. О, той така ще се зарадва. — Тя дръпна от цигарата. — А по-рано тази маска беше на чичо ти Сиймор.
— Не ме интересува.
— Виждам. Виждам, че не те интересува — каза Бу Бу.
Тя държеше някак накриво цигарата между палеца и показалеца и горящият й край почти опираше в един от пръстите. Изведнъж тя се опари и пусна цигарата в езерото. След това извади нещо от джоба — бяло пакетче, голямо колкото колода карти, пристегнато със зелен канап.
— Това е верижка с ключове — каза тя, като усети, че очите на детето са устремени към нея. — Като верижката на тате. Но има много повече ключове от неговата. Тази е с десет ключа.
Лайънел пусна румпела и се наведе напред. Той протегна ръце, готов да лови.
— Ще хвърлиш ли? — каза той. — Кажи?
— По-спокойно, по-спокойно, рожбо. Нужно е да си помисля малко. Би трябвало да я хвърля в езерото.
Лайънел я гледаше с ококорени очи и отворена уста. Сега затвори устата.
— Тя е моя — каза той и в гласа му прозвуча — но твърде несигурно — молба за милост.
Бу Бу го погледна, сви рамене и каза:
— Не ме интересува.
Бавно Лайънел зае пак мястото си и без да сваля очи от майка си, посегна към румпела отзад. Очите му просто попиваха всичко.
— Дръж! — Бу Бу хвърли пакетчето и то падна право в скута му.
Той го погледна, взе го в ръка, пак го погледна и го зафучи в езерото. В следващия миг вече гледаше Бу Бу и в очите му имаше не предизвикателство, а сълзи. След още един миг устата му се изкривиха във вид на хоризонтална осмица и той ревна колкото му глас държи.
Бу Бу се изправи полека, като да й беше изтръпнал кракът, и се спусна в платноходката. След малко тя вече седеше на задната седалка с кормчията в скута си и го друсаше и целуваше по врата, давайки му някои наставления:
— Моряците не плачат, момчето ми. Моряците никога не плачат. Освен когато потопят кораба им. Или когато претърпят корабокрушение и се спасяват със сал и няма с какво да утолят жаждата си освен с…
— Сандра… каза… на мисис Снел… че тате е… мръсен… чифут.
Бу Бу трепна едва забележимо, свали детето от скута, изправи го пред себе си и отмахна косата от челото му.
— Така ли каза, а?
Лайънел закима усилено с глава. Все още разреван той се приближи съвсем до нея и се пъхна между краката й.
— Е, това не е чак толкова страшно — каза Бу Бу обгърнала го с крака и ръце. — Това не е най-лошото. — Тя го хапна нежно по ухото. — А ти знаеш ли какво е това чифут, момчето ми?
Лайънел или не искаше, или не беше в състояние да отговори веднага. Във всеки случай той изчака, докато поотмине хълцането от плача. После, забил уста в топлия врат на майка си, отговори глухо, но разбираемо.
— Това, дето го има чичо за украшение. Дето се пуши с него.
Бу Бу отдалечи малко детето от себе си, за да го погледне. После пъхна така неочаквано ръка отзад в панталонките му, че то подскочи, но веднага я измъкна и натъпка хубаво фланелката му.
— Знаеш ли какво ще направим сега? — каза Бу Бу. — Ще отидем с колата в града, ще купим кисели краставички и хляб и ще изядем краставичките в колата; после ще отидем на гарата да посрещнем тате, ще го закараме вкъщи и ще го помолим да ни повози с лодката. Ти ще му помогнеш да свали платната. Искаш ли?
— Искам.
Двамата направиха надбягване до къщи. Спечели Лайънел.