— Левак ли си? — внезапно попита Стреч.
— Какво? — Дейви се сепна за пореден път, виновно преметна цигарата, примигна иззад очилата си, издиша дима на тънка струйка и едва тогава отговори. — О, ами, не. Зарадйи клавиятурата е. Нали… да мога да пуша като пишйа.
— Аха. Книжеста му работа. И защо я държиш така?
Пак същият ритуал: примигване, изумено източване на устната, тънка струйка дим и отговор най-сетне:
— Ами… мьного хубаво оръжйе е.
— А?
Дейви виновно примигна. Като че ли се поколеба за момент.
— Гледай сйега… — рече след малко. Завъртя цигарата между палеца и показалеца си. — Стой и не мърьдай, нищо няма да ти направйя.
Присви трите си свободни пръста назад, този път цялата му ръка се напрегна. После замахна. Бавничко.
Огънчето на цигарата застина на около два сантиметра от окото на Стреч. Трите пръста се изпънаха и ноктите им се озоваха на милиметри от клепача, същевременно огънчето се обърна надолу към бузата.
— Ако те улучьа, — обясни Дейви кротичко, — първо ти я забивам в окото, после с пръстите ти го вадйя, а те горйя по бузата. И с другата ръка удрям, и те ритвам долу в… тъй де, овлажьнителйя, значи, и ако ощйе не сйи паднал, сигурно щйе да не си човешько същестьво.
Стреч кимна, макар да си помисли, че докато Дейви го улучи с цигарата, и го удари, и го ритне, дотогава десет пъти да го е намлял вече. Но си премълча. Нека човечецът си запази илюзиите.
Няколко дни по-късно, като разказа на Силия, откри и откъде Дейви е взел тоя номер, и се смя до сълзи.
— Цигарка, начи? — Силия му се ухили и извади една от нейните си книжки, ония за Сърцето на ада, дето обичаше да ги чете от време на време. Тая спецялно беше на Дейвис Шльовото; снимката отзад на корицата показваше навлечен в броня пичага, с шлем на главата и черен визьор, и с все пустинните му там такъми, и насочил базука към обектива. Та от книгата Силия му изкопа такава сцена, досущ така описана: как някакъв напада друг един както оня си пуши и втория забива цигарата в окото на първия… Много истинско звучеше както го четеш от хартията.
Горкият Дейви, помисли си Стреч и се ухили.
Виж, на Близнаците не си струваше да им се хилиш — засягаха се. Смахнати куполяги, такива си бяха. На вид нямаха кой знае какви приставки — нокътници, блейдове, импланти, стандартните работи. Ходеха се по потници, да си показват сплетените по ръцете белези, ама нямаха от истински опасните, или поне така си мислеше Стреч, щото когато си сложиш синтомускулатура и бустери, тогава може да се говори за белези. Обаче двамцата бяха ОПАСНИ, все едно им го пишеше на челата; гледаха те все едно не те виждат или по-скоро все едно виждат нещо смрадливо и мръсно вместо тебе; и си играеха с блейдовете, докато минават край теб, вадеха ги и ги прибираха, а ако се застояваха на стълбите, единият имаше навика да си чопли под ноктите с връхчето на нокътника си. Гадни копеленца бяха, както и да го погледнеш. Освен туй, съмняваше се Силия, бяха и слашове. Вярно че си плащаха, казваше тя от време на време, ама най-добре щеше да е да хванат пустинята най-сетне и да се разкарат, докато не е станала беля.
Че ще стане беля, Стреч се съмняваше, но наистина му се щеше да се разкарат. Нищо лошо не правеха, ама изглеждаха като убийци и все му прихлопваше под лъжичката като ги види. Когато си докараха моторите на втория месец, той реши, че вече ще се махат, ама те останаха… Много го нервеха, особено като идваха да си платят за седмицата и нарочно го прихващаха все горе в кабинета му, като да видят как им прибира в касата паричките, и искаха квитанция, Северът да ги тръшне.
Тъкмо за тях си мислеше, докато се прибираше от банката и пърпореше със собственото си моторче към пансиона. Седма година вече, откакто държаха това място със Силия, винаги внасяха парите в деня след събирането на наема, понеже не беше хубаво да имат големи суми в касата. Или поне така казваше тя… според Стреч, беше защото даже и с ниска лихва една седмица повече си е една седмица повече и значи за водата ще се плаща с нюлър-два по-малко от сметката, понеже лихвата…
Моторите на хлапетата бяха паркирани пред пансиона и Стреч изръмжа: сто пъти им беше казвал на Близнаците, че не иска бракми на паркинга си. Току-виж дошла полиция да пита к’во правят там. Паркира, слезе и тъкмо тогава чу писък — един-единствен, приглушен, вярно, обаче гласа не мож го сбърка, Силия си беше.
Стреч проклетиса, сграбоса виброножа си — все го носеше, като ходеше до банката — и се втурна навътре.