— Кротько бе-е, спипах ги! — и чак тогава влезе.
Вървеше леко приведен, лявата му ръка висеше на милиметри от пищовчето на кръста му, дебелите подметки на овлажнителните ботуши пружинираха лекичко… приличаше на някой пустинен рънър, дето се промъква към плячката си, помисли си Стреч и притеснено промърмори:
— Дейви?
— Аха… — оня вдигна визьора си и се ухили изотдолу. — Стрьеснах ли вйи?
— Северът да те тръшне, ангелите ми изкара! — призна Силия. — Откъде взе тая маскировка?
— Това са мйи пустинните партакьеши. Йето… — той им подаде коланите. — Повьечето парйи са тука. Моторьите ша продам, щот… — сви извинително рамене и бронята се размърда като жива по него. — Такьвоз де, нйе беше евтино прьепускане след тях. Ама квот остане, за вась сйе. — и си излезе.
На прозореца Стреч го видя да се качва в караванката и да потегля. По-късно се върна — пеша, с меча, овлажнителя и омачкания окървавен костюм, с който допреди беше ходил на работа. И даже се опита да им даде остатъка от парите от моторите, но Силия не щя да ги приеме. Каза, че и на него му се полагал хонорар. Дейви се засмя и рече:
— Аз сьи го получих вечье. Но ще ги взьема, ще ги взьема…
Беше беден квартал, железницата минаваше наблизо и силовото поле на купола отстоеше има-няма на десетина метра от последните къщи. Би могло да се каже, че мястото е еквивалент на Стената на Куполите, ако Северните провинции можеха да имат Стени. Само дето беше… ами, различно. Много по-спокойно, на първо място. Измамно спокойно, не на последно.
Поне за това си мислеше Стреч, седнал на стълбите пред входа на пансиона. И за Дейви, за него мислеше много. Вече два месеца, откак оня си беше събрал багажа и си беше ходил, но още го мислеше. Силия казваше, че в пансиона хората не се задържали много, понеже тук идваха на път за Нагоре или Надолу и накрая все си отиваха. Чудеше се Нагоре ли е дръпнал Дейви или Надолу и понякога му горчеше в устата. Особено като се сетеше за онова списание, дето Силия го беше домъкнала миналата седмица — „Пустинно сърце“ ли, „Пустинна кръв“ ли, нещо таквоз да беше. Вътре беше оня разказ и Стреч много настръхнал го изчете, щот не беше глупак и знаеше да вижда какво всъщност е написано.
ДЕЙВИС ШЛЬОВОТО
БЛИЗНАЦИТЕ
Така се казваше.
И така започваше:
„Там, на ръба на пустинята, беше фермата на Хакензи и мнозина минаваха от там; някои отиваха в Сърцето на ада, а други се връщаха. Като Килдаун например. Още като видя двата мотора отпред обаче, му стана ясно, че нещо не е наред и се разбърза. Намести виртуалните очила по-плътно и пусна оптиката…“
Може и да се разправяше за Килдаун, и дъртия Хакензи, и хубавата му дъщеря, ама на Стреч историята му беше прозрачна и колчем се присетеше, все се пипаше по отдавна зарасналия белег и по трите грапави линийки на врата. Ако и кутрето го беше закачило, щеше да му порне сънната артерия…
И други работи се разправяха вътре и на тях вече им вярваше. Сто процента. Например:
„Килдаун заора мотора и слезе да огледа следите. Не му трябваше оптика да види, че Близнаците са нощували тук — имаше много утъпкани следи, две целофанчета от слашка и даже бучица овлажнен пясък, който подсказваше, че на някой от двамата не са му издържали нервите да си пие собствената вода и вместо това се е изпикал извън овлажнителя.
Килдаун се захили — стенаджийчета, такива си бяха. Глупаци. Пък и им лазеше по нервите да го мяркат от време на време как ги догонва с караваната, макар че нарочно караше бавничко, за да не ги стигне прекалено скоро. Но май щеше да трябва да смени темпото, понеже те цепеха на сляпо и съвсем щяха да се отбият от пътищата.“
Стреч чудесно можеше да си го представи: двете хлапета на ръба на нервна криза, бяха обрали просто някакъв си смотан пансион — и то неуспешно! — и неподготвени бяха забили в пустинята, и някой ги преследваше, неумолим като зъбат червей…
„Килдаун застана на върха на дюната и се разкрачи.
— Хей! — викна им отвисоко.
Единият Близнак вдигна глава и се втренчи в него. Погледна набързо към брат си и попита:
— Вода да имаш?
— Имам — съгласи се Килдаун.
— Може ли… да ни продадеш малко? — Близнакът му се ухили, гримасата изглеждаше зловещо иззад маската му.
— Тоя мотор ми изглежда зле! — Килдаун се спусна по дюната. — Май нещо спирачките, мм?
Вторият Близнак тромаво се понадигна. Според пустинния войн, единият му крак беше строшен при падането.
— Вода… — натърти първият.
— А, да… Момент.
Килдаун пак се разкрачи, присви очи и понамести уплътненията на овлажнителя на слабините си. В настъпилата тишина отчетливо се чу съскането на струйката, как тече в системата. Вътрешните пречистватели и помпата заработиха.