— От коя година е брачното свидетелство, сър?
— Хиляда деветстотин петдесет и четвърта.
Така произнесена, годината му се стори далечна като звезда, макар че той отново беше тук и се потеше в същата лятна жега, без да се усеща нито с минута по-стар. При това се оказа, че дамата, след като си отбеляза имената и датата, трябваше да отиде в другата стая и да го остави сам, като че ли наистина събитието, което искаше да заличи, се намираше толкова далеч.
Тя се върна и той едва сега забеляза, че е куца. Регистърът, който донесе, беше поне три стъпки широк, като го отвори — същинска книга на магьосник. Тя отгърна огромните страници внимателно, сякаш бездната на прежалените съдби и напуснатото време, която те криеха в себе си, можеше неволно да се разтвори и да погълне и двамата. Някога жената сигурно е имала огненочервена коса, сега угаснала до цвят на кайсия и укротена в застинали къдрици, безжизнени като суха хартия. Усмихна му се с къса служебна усмивка.
— Да — каза. — Ето ви къде сте.
От обратната страна Ричард успя да прочете моминското име на Джоун и своето собствено, написани с червено на един дълъг ред. В графата „професия“ за нея беше записано „учителка“ (тя беше стажант-учител по рисуване; спомни си изпоцапаната й синя престилка, глинената миризма на пръстите й, велосипеда, с който отиваше на работа и в най-студените дни), а за него по-невзрачното „студент“. Изненада се, че адресите им бяха дадени различно… вестибюлът на Ейвън Стрийт и стълбището на Лоуъл Хаус — отдавна забравени врати към дългия коридор на техните общи адреси, опънати като нишки оттогава до днес. Подписите им… Той не си позволи да се взира в тях, дори от обратната страна. Съвсем бегло, подписът на Джоун изглеждаше по-уверен и по-син.
— Един дубликат ли желаете или няколко?
— Един е достатъчен.
Бившата огненочервена глава преписа необходимото на стандартна бланка, като оглаждаше хартията и често-често потапяше старомодната писалка в мастилото с такава прилежност, сякаш не беше правила същото хиляди пъти преди това.
Какво друго беше оживяло от онзи сватбен ден? Спомни си — няколко диапозитива. Един братовчед на Джоун беше подредил главните участници в събитието на тротоара пред църквата, около пазача на паркинга. Пазачът, елегантен посребрен представител на общинската власт, заема централното място в групата с тясната си глава и червения си език. Младоженецът е слаб колкото пазача. Той е мигнал едновременно с фотоапарата и около лицето му витае представата за посмъртна маска. Булката е с трапчинка на бузите, едновременно напрегната и грациозна, малко като танцьорка е разтворила стъпала върху нагорещените плочи; сякаш ей сега ще подхване полите на муселинената си булчинска рокля и ще полети в някакъв балетен tour. Четиримата родители, все още непревърнати в дядовци и баби, бледнеят на диапозитива наполовина преосветени, добронамерени и разтопени като камъните на сградата, в която Ричард сега се изръсваше три долара за своя дубликат, за своето антисвидетелство.
Друг миг беше уловил един съквартирант на Ричард от колежа, който ги беше закарал до мястото на медения им месец — една вила в крайбрежно градче на около час от Кеймбридж. На верандата имаше комплект за крокет и Ричард започна да жонглира с три топки, прилагайки един от онези трикове, с които обикновено прикриваше смущението си. Приятелят, навярно също смутен, беше щракнал този момент; червената топка завинаги е увиснала във въздуха, потопена в кехлибарения откос на умиращия ден, а жълтата и зелената блестят в ръката на Ричард — на лицето му, съсредоточено нагоре с отпусната челюст, е изписан екстаз.
— Искам да попитам още нещо — каза той на възрастната чиновничка, когато тя затвори огромния регистър, готова да го нарами.
— Кажете, сър?
— Трябва да ми се завери нотариално една клетвена декларация.
— Не е при мене, сър. На първия етаж вляво от асансьора, а тръгнете ли по стълбите — вдясно. Ако питате мен, по стълбите е по-близо.
Следвайки напътствията й, той попадна при млада чернокожа жена зад метално бюро, отрупано с оградени в златни рамки въплъщения на верността, единството и стабилността — снимки на деца с техните родители, на едно печално кафяво момче в кафява военна униформа, на усмихнато семейство край някакво езеро; имаше дори фотография на къща — къща в обикновено малко ранчо, със зелена морава. Тя прочете декларацията на Ричард, без да каже дума. Той потисна желанието да й се извини. Тя поиска да види шофьорската му книжка и свери лицето му с фотографията в нея. Подаде му писалка и след това удари печата на обречеността върху неговия подпис. Червената топка не преставаше да виси във въздуха, някъде в някаква кутия с диапозитиви, която той никога вече нямаше да види, а лъчезарната смълчаност на вилата, когато ги оставиха сами, не преставаше да се носи — капсула тишина — нагоре към звездите; носталгията обаче сграбчи Ричард истински, когато излезе изпод кафявия свод в слънчевия блясък и примижавайки, си спомни за една забравена подробност от сватбената церемония. Зашеметен, замаян, удивен от треперещото бяло същество до себе си, почти на ръба на припадъка — както дъгата се губи в облаците, — той беше забравил да скрепи сватбените клетви пред олтара с целувка. Джоун го беше погледнала усмихната, цялата очакване; и той се беше усмихнал, без да се сети. Мигът отмина и те забързаха по пътеката между пейките, както и сега той бързаше засрамен надолу по стъпалата на кметството към улицата и към подлеза на метрото.