В гората имаше зелено сечище, като тревно око — поляна, изпъстрена с микрокосмични бели цветя. Точно тук бяха дошли веднъж елените на здрачаване, женската малко по-напред, мъжкарят по-едър и по-тъмен, задницата му все още в сянка, муцуната на неговата самка душеше последните слънчеви лъчи, а силуетите им се къпеха в същата светлина, която позлатяваше тревата. Ято безизразни мотоциклетисти профуча край него, едно момиче в съблазнително деколтирана блузка го изгледа хладно, светофарът светна зелено, а той все не можеше да се сети портокалов сок ли се канеше да купи или хляб, двойно объркан, защото не беше сигурен наистина ли бяха видели елените, или споменът му е плод на въображението, роден от копнежа да е било така.
— Не си спомням — каза Джоун по телефона. — Като че ли не ги видяхме. Само говорехме за тях.
— Нали имаше нещо като сечище зад хижата, по пътечката?
— Ние не ходехме по нея, имаше много насекоми.
— Бяха елен и сърна, малко преди да се стъмни. Нищо ли не си спомняш?
— Не, честно. Не си спомням, Ричард. Колко виновна трябва да се почувствувам?
— Не трябва, щом наистина не сме ги видели. А що се отнася до носталгията…
— Да?
— Днес следобед ходих до Кеймбридж Сити Хол да взема дубликата.
— О, ужас. И как беше?
— Не чак толкова лошо. Сградата е учудващо непроменена. Къде ни дадоха свидетелството — долу или на горния етаж?
— Долу, като влезеш, отляво на асансьора.
— Там сега ми завериха клетвената декларация. Скоро ще получиш един екземпляр от този отвратителен документ.
— Получих го. Вчера. Какво му е отвратителното? Дори е смешно, както е редактирано. Долуподписаните — гореспоменатите.
— Миличка, ти си толкова издръжлива и смела.
— Предполагам, че това се иска от мен. Нали?
— Да.
Не за първи път през последните две години се усещаше приклекнал боязливо зад преграда, по-тънка и от яйчена черупка — стига само да повиши глас, Джоун можеше да я разруши. Но тя отказваше да го стори или защото не знаеше колко е тънка, или защото тайно се подготвяше за раздялата от другата й страна, точно както тогава, от другата страна на вратата в банята, се беше стремила толкова, колкото и той, към брака, обзета от същите себеунищожителни пориви.
— Това, което не разбирам — казваше тя, е дали двамата трябва да подпишем един документ или всеки — различен? И кой? Моят адвокат непрекъснато ми изпраща по три копия от всички документи, някои в син плик. Тези ли трябва да представя, или те не важат и мога да ги задържа за себе си?
Адвокатите, иначе обиграни в техния обичаен свят на враждуваща вина, на дела и обжалвания, действително се бяха объркали от постановката за развод без вина. Сутринта, в самия ден на развода, адвокатът на Ричард го посрещна на стълбите на съдебната палата, за да го предупреди, че той като ищец можело да бъде помолен да уточни какво го кара да смята, че бракът му е непоправимо разстроен.
— Но нали в това е смисълът на развода без вина — намеси се Джоун, — че не си длъжен да обясняваш нищо?
Тя се качваше по стълбите редом с Ричард; всъщност бяха дошли с една кола, защото някое от децата беше взело нейното волво.
Делото беше насрочено за сутринта. Като мина с колата да я вземе в седем и петнайсет, той я завари боса всред тревния кръг, образуван от асфалтовата алея, до глезените в роса. Обувките си с високи токчета държеше в ръка. Видът й го разсмя. Той отвори вратата и каза:
— Значи има елени на острова?
Тя беше твърде умислена, за да осъзнае намека му. Попита го:
— Мислиш ли, че съдията ще има нещо против, ако съм без чорапи?
— Крий си краката под скамейката — каза той. Чувствуваше се объркан, с изпразнена глава. Почти не беше спал, макар че за разнообразие рамото не го бе боляло. Тя се качи в колата и внесе обувките си заедно с влажния мирис на зора. Винаги е била ранобудна, докато той — обратно.
— Благодаря ти, че дойде… — каза тя по повод колата и добави: — да ме вземеш.
— Удоволствието е мое — каза Ричард.
Докато пътуваха до съда и разговаряха за колите и децата си, той с възхищение забеляза колко изящна е станала Джоун; тя стоеше в периферията на зрението му лека като перце, гласът й гъделичкаше ухото му и той възприемаше познатите интонации и ударения — неоспоримо музикални и недочути докрай — като мелодия от познат концерт, подтикваща към мечтания. Вече не я обвиняваше: това беше причината за нейната лекота. През всичките тези години тя му изглеждаше виновна за всичко — за задръстванията по Сентръл Скуеър, за писъците на пощенското корабче, за различната височина на леглата. Но вече не: вече не я смяташе за всесилна. Беше я освободил, оневинил. Тя беше за него онова, което е Гретел за Хензел, сродно същество, с което вървят по една и съща пътека, а зад тях птиците кълват трошичките хляб.