— Разбира се.
— Брук можеше да направи това от разстояние. Можеше просто да си помислиш за нея и да се почувстваш щастлив. Такъв човек ти се иска да го предпазиш. А когато видиш такъв човек да страда по този начин, ти се иска — не, длъжен си — да му помогнеш.
Уин започна да приближава и отдалечава дланите си, без да разделя пръстите на ръцете си.
— И така, седим си и пием вино, вперили поглед в океана. Повечето хора разчитат алкохолът да притъпи болката от онзи вид, който изпитва Брук. Но не и Брук, случи се тъкмо обратното. Алкохолът накара лицето й да повехне. Усмивката, която се насилваше да поддържа, беше изчезнала. Онази вечер тя ми призна нещо.
Той замълча. Майрън изчака.
— Дълго време Брук си представяла как Рийс се прибира вкъщи. Всеки звън на телефона отеквал в кръвта й. Копнеела Рийс да се обади и да й каже, че е добре. Виждала лицето му сред тълпата на улицата. Мечтаела да го спаси, да го види, да го прегърне със сълзи на очи. Непрестанно преповтаряла онзи ден в ума си, как си остава вкъщи, вместо да излезе, как взима Патрик и Рийс със себе си, вместо да ги остави с онази бавачка — как променя нещо, каквото и да е, за да попречи на случилото се. Това не те напуска, така ми каза Брук. Неизменен спътник. Може да избързаш няколко крачки напред, но един такъв ден винаги е с теб, потупва те по рамото, подръпва те за ръкава.
Майрън седеше напълно неподвижен.
— Аз знаех всичко това, разбира се. Не е някакво откритие, че родителите страдат. Брук изглежда все така великолепно. Тя е силна жена. Но нещата са се променили.
— Какво искаш да кажеш с това „променили“?
— Трябва да се приключи.
— Какво искаш да кажеш?
— Точно това беше признанието, което ми направи Брук. Знаеш ли на какво се надява сега, когато телефонът звънне?
Майрън поклати глава.
— Че се обаждат от полицията. Че най-сетне са открили тялото на Рийс. Разбираш ли какво ти казвам? Че неизвестността — надеждата — е по-болезнена от смъртта. И това прави трагедията още по-чудовищна. Достатъчно отвратително е да накараш една майка да страда по този начин. Но това, каза ми тя — да копнееш най-силно от всичко, че всичко това най-сетне ще приключи — е още по-лошо.
Известно време седяха мълчаливо.
После Уин каза:
— Какво ще кажеш за „Никс“, а?
— Много смешно.
— Трябва да се отпуснеш малко.
— Къде отиваме?
— Обратно на „Кингс Крос“.
— Където по-скоро не можеш да си покажеш лицето.
— Аз съм изключително красив. Хората ме запомнят.
— Откъдето следва и необходимостта от моята помощ.
— Радвам се, че липсата ми не е притъпила острия ти следователски нюх.
— Добре, разкажи ми всичко — каза Майрън. — Да съставим план.
Глава 4
Когато колата мина покрай гарата, Майрън прочете табелата и каза:
— „Кингс Крос“. Това не е ли от „Хари Потър“?
— Е.
Майрън отново погледна навън.
— По-чисто е, отколкото си го представях.
— Защото все по-заможни хора идват да живеят в района — каза Уин. — Но никога не можеш да се отървеш напълно от мръсотията. Можеш единствено да я заметеш в тъмните ъгълчета.
— И ти знаеш къде са тези тъмни ъгълчета, нали?
— Казаха ми в имейла.
Автомобилът спря.
— Не можем да се приближим повече, без да рискуваме да ни забележат. Вземи това.
Уин му подаде един смартфон.
— Имам си телефон — каза Майрън.
— Такъв нямаш. Снабден е с пълна система за проследяване. Мога да проследя местоположението ти посредством сателитна навигационна система. Мога да подслушвам разговорите ти посредством микрофони. Мога да виждам всичко, което и ти, посредством камерата на телефона.
— Ключовата дума — каза Майрън — е „посредством“.
— Много смешно. Като говорим за ключова дума, ще ни трябва някакъв сигнал, ако изпаднеш в беда.
— Какво ще кажеш за „помощ“?
Уин го изгледа безизразно.
— Твоят. Хумор. Ми. Липсваше.
— Помниш ли още като започвахме?
Майрън не се сдържа и се усмихна.
— Звънях ти по един от онези стари мобилни телефони и ти подслушваше.
— Помня.
— Мислехме си, че сме много напред с технологиите.
— Бяхме — каза Уин.
— Съобщете — каза Майрън.
— Моля?
— Ако изпадна в беда, ще кажа „съобщете“.
Майрън слезе от колата и тръгна покрай гарата. Осъзна, че докато върви, си подсвирква мелодийката от мюзикъла „Погребален дом“. Някои биха счели това за странно. Ситуацията беше преди всичко ужасна и сериозна, и смъртоносно опасна, но той просто би залъгвал себе си, ако не си признаеше, че възможността отново да работи редом до Уин не го изпълваше с възторг. През повечето време Майрън беше онзи, който даваше начало на налудничавите им спасителни операции. Всъщност като се замисли, винаги беше Майрън. Уин беше играл ролята на предпазливия, на помощника, който просто му прави компания, който участва предимно заради забавлението, а не за да бъде в услуга на справедливостта.