На вратата беше закачена лъвска глава, с която да почука, но още преди Майрън да протегне ръка към нея, Анджелика Уайът отвори вратата. Тя му се усмихна топло и каза:
— Здрасти, Майрън.
— Здрасти, Анджелика.
Макар да я познаваше от години и дори известно време да беше работил като неин телохранител, на Майрън му трябваха няколко секунди, за да успее да погледне на Анджелика Уайът като обикновен човек, а не като на някой плакат или далечен образ на големия екран. Какво ли е, чудеше се често Майрън, да си толкова красив и известен, че хората, а може би дори и близките ти, никога да не могат да се отърсят от опиянението, което буди една филмова звезда.
Знаменитото лице се наведе напред и го целуна по бузата.
— Чух, че ще се жениш — каза му майката на Ема.
— Аха.
Преди петнайсет години, когато Анджелика Уайът беше родила дъщеря си, жълтата преса беше раздула ужасно случката и папараците ги бяха следили постоянно, готови да ги щракнат с огромните си обективи всеки път, щом излязат от дома си в Лос Анджелис, и бяха настоявали да узнаят кой е бащата на дъщеря й. Заглавията тръбяха неща от рода на „ШОКИРАЩАТА ТАЙНА ЗА БЕБЕТО НА АНДЖЕЛИКА УАЙЪТ“ или „ЗНАЕМ КОЙ Е ТАТКОТО“, а после си измисляха разни истории с някои от екранните й партньори, някой арабски султан или дори, веднъж, един бивш премиер на Великобритания.
Прекомерното внимание се оказа непосилно за дъщеричката й. Момичето дори започна да сънува кошмари. Анджелика Уайът стигна дотам, да прекъсне филмовата си кариера за две години и да избяга с детето във Франция, но това доведе до още повече слухове и проблеми, най-основният от които беше, че на Анджелика Уайът й липсваше работата в киното. Тя беше нейното призвание.
Тогава какво да направи?
Анджелика Уайът тайно се завърна в Съединените щати и се сдоби с този уединен имот в Ню Джързи. Тя записа дъщеря си в държавното училище, под псевдонима Емма Бомонт, като в крайна сметка всички започнаха да я наричат на галено Ема. Бабата и дядото на Ема се грижеха за нея, когато Анджелика имаше снимки.
Никой не знаеше самоличността на бащата — с изключение, разбира се, на Анджелика.
Нито дори Ема.
— Много се радвам за теб — каза му Анджелика Уайът.
— Благодаря. Ти как си?
— Добре. Утре заминавам на снимки в Атланта. Надявах се, че Ема ще дойде с мен, но тя, ъъ, сякаш в момента се занимава с друго.
— Имаш предвид с Мики?
— Ами да.
— Добри деца са.
— Това е първото й гадже — каза Анджелика.
— Ще се отнася добре с нея.
— Знам, но малкото ми момиченце… твърде клиширано ли ще е, ако кажа, че порастват твърде бързо?
— Клишетата са такива, защото отразяват истината.
— Сърцето ми се къса — каза Анджелика и се усмихна. — Всички са в подземието. Знаеш ли как да стигнеш долу?
Той кимна.
— Благодаря.
Филмови плакати с образа на Анджелика Уайът се редяха покрай стълбището, което водеше към подземието. Ема ги беше закачила, въпреки негодуването на майка й. Подземието, както й обясни Ема, беше единственото място, където не искаше да крие нищо, свързано със самоличността си. Майрън смяташе, че това звучи смислено.
Тримата тийнейджъри — Мики, Ема и Спун — се бяха изтегнали върху три огромни, скъпи и разплути кресла, тип „барбарон“. И тримата бясно пишеха нещо на лаптопите си.
— Здравейте — каза им Майрън.
И тримата казаха: „Здрасти“, без да вдигат поглед.
Ема първа затвори лаптопа си и стана. Днес беше облечена с къс ръкав и Майрън можа да разгледа внушителните й татуировки. В началото татуировките тревожеха Майрън. Макар в днешно време да са толкова често срещани, Ема беше едва втора година в гимназията. Мики му беше обяснил, че татуировките й са временни, че някакъв художник на татуировки на име Агент експериментирал с различни техники, и че след няколко седмици щели да избледнеят от само себе си.
Мики каза:
— Ей, Спун?
— Дай ми секунда да подредя придобитата информация — каза Спун. — Поговорете си малко.
Ема и Мики отидоха при Майрън. Той беше умувал дали да ги забърква в нещо подобно — вече бяха преживели твърде много за възрастта си, — но както Мики сам каза, това беше тяхната стихия.
Майрън си спомни нещо.
— Есперанца каза, че си искал да се срещнеш с нея.
— По-скоро ставаше дума за мен — каза Ема.
— И за двама ни — каза Мики. — Говорихме и с Голямата Синди.
— За какво?
Мики и Ема се спогледаха. Ема каза:
— За Малката Покахонтас и за Вожда-Майка.
— Какво за тях?
— Може би преди време номерът им е бил забавен — каза Ема. — Но вече не е.