— Това е Тамрин Роджърс.
— Точно така, Майрън. Отлично.
Майрън погледна Ема, за да провери дали Спун му се подиграва. Ема сви рамене в стил „такъв си е“.
— А ако погледнеш още по-надолу — Спун отново използва курсора, — ще видиш изписани само малки имена. Предполагам, че това е заради някаква политика на училището, с цел да уважи личното пространство на семействата, но няма как да знам със сигурност. Тамрин е четвъртата на втория ред, отляво надясно… виждаш ли?
Майрън виждаше. Пишеше просто: „Тамрин“.
— Е, и?
— Така си казахме и ние — отговори Спун — първоначално. Всъщност, ами, трябва да призная, че не ме бива особено с дребните подробности. Аз по-скоро гледам на нещата в тяхната цялост, разбираш ли ме?
— Прави се, че те разбирам.
— Ха, добра шега! Ема беше тази, която… Ема, искаш ли ти да му покажеш?
Ема посочи с пръст момчето, което стоеше точно зад Тамрин Роджърс. Майрън смръщи чело и се наведе, за да види по-отблизо.
— Няма нужда да си напъваш очите, Майрън — каза Спун. — Не и на твоята възраст. Мога да увелича снимката.
Спун започна да натиска с курсора върху снимката и тя започна да се уголемява все повече и повече. Качеството на снимката беше добро, беше направена неотдавна, с нелош фотоапарат, но колкото повече натискаше по екрана, пикселите толкова повече се размазваха. Спун спря. Майрън отново започна да се взира.
— Значи, според вас…? — започна Майрън.
— Не знаем — каза Спун.
— Аз знам — каза Ема.
Майрън потърси името на момчето и го прочете на глас:
— Пол.
Момчето на снимката беше с дълга, вълниста руса коса — като типично момче от скъпо частно училище, което се опитва да заяви независимостта си. Косата на Патрик Мур беше съвсем къса и тъмна. Изглеждаше, че „Пол“ от снимката е със сини очи. Очите на Патрик Мур бяха кафяви. Носовете им също се различаваха. Този на Пол сякаш беше по-малък, може би с по-различна форма.
И въпреки това…
Майрън не би го забелязал, не и без чужда помощ, но сега, колкото повече се вглеждаше…
— Знам какво си мислиш — каза Ема. — И вероятно бих се съгласила с теб. Тийнейджърите си приличат. Всички знаем това. Вероятно и аз самата не бих се замислила, но това училище е малко. Учениците на тази възраст са само в един клас и са общо двайсет и три. Патрик Мур излиза от къщи и се среща с Тамрин Роджърс. Защо? Бил е самотен. Ние също видяхме това, когато му бяхме на гости.
Мики кимна в знак на съгласие.
— Съвпадението е твърде голямо, Майрън. В смисъл, отрежи косата. Смени цвета на очите с някакви контактни лещи. Може би някаква пластична операция на лицето, не знам. Но когато Ема ми го показа и аз се загледах, първоначално не го видях, но после…
Мики посочи лицето на екрана.
— Мисля, че съученикът на Тамрин, Пол, сега нарича себе си Патрик Мур.
Майрън отиде на бегом до колата. Взе телефона си и се обади на Есперанца.
— Трябва да разберем колкото се може повече за някакво хлапе Пол, което е учило в „Сен Жак“ в Швейцария, недалеч от Женева. Най-важно е фамилното му име. Родители, каквото и да е.
— Няма да стане бързо — каза Есперанца. — Училището е затворено, в чужбина е, нямаме връзки в Швейцария, а и освен това, доколкото си представям, подобно място би било дяволски дискретно.
Есперанца, разбира се, имаше право.
— Просто направи всичко по силите си. Спун ще ти изпрати снимката по имейла.
— Получих имейла му още преди да се обадиш — каза Есперанца. — Знаеш ли, че най-използваната парола за електронна поща е „123456“?
— Да, това звучи като Спун.
— В момента гледам двете снимки — тази на Пол и тази на Патрик от интервюто. Ако се вгледам хубаво, ами да, мога да видя приликата, но на теб би ли ти хрумнало, че Пол и Патрик са едно и също момче?
— Не — каза Майрън. — Но това може би не е най-важното.
— А, да, открих учителя от пети клас. Онзи, който е преподавал на Кларк и Франческа.
— Господин Диксън?
— Роб Диксън, да.
— Къде се намира?
— Все още преподава на петокласници в началното училище „Колинс“. Уговорих да се срещнете днес в кабинета му, в седем и половина.
— Как успя да го уредиш?
— Казах му, че си чул колко невероятен учител е и че искаш да напишеш книга за преживяванията си.
— Какви преживявания?
— Не уточних. Господин Диксън е гледал документалния филм за теб. Славата на знаменитостите от кабеларката, бебчо. Отваря врати.
Когато разговорът приключи, Майрън се обади на Уин и му каза какво е научил.
— Значи момчето е самозванец — каза Уин.
— Не знам. Все още е възможно да са двама тийнейджъри, които просто си приличат.