Уин каза:
— Моля те, кажи ни резултата.
— Ще карам направо — каза Джо Корлес. А после каза нещо, което изненада Майрън. — Момчето наистина е Патрик Мур.
Майрън погледна Уин. Лицето на Брук пребледня.
— Сигурен ли си?
— Кичурът коса, който ми дадохте, е от жена. ДНК материалът от четката за зъби е от мъж. Двамата имат пряка родствена връзка.
— На сто процента?
— Възможно най-точно.
На входната врата се позвъни. Уин отиде да отвори.
— Благодаря ти, Джо — каза Майрън.
После прекъсна връзката.
— Патрик е — каза Брук. Изражението й остана хладнокръвно, но ъгълчето на устата й започна да потрепва. — Не е самозванец. Патрик е.
Майрън не помръдна.
— Защо тогава Вада се е върнала? Защо Патрик се е срещнал с това момиче Тамрин?
— Всъщност е обратното — каза Майрън.
— Какво означава това?
— Пол не е някой, който се представя за Патрик. Пол е Патрик.
Преди да успее да поясни, Уин се върна в кухнята заедно със Зора. Брук може и да се беше изненадала да види как в кухнята й влиза един доста мъжествен травестит, но не го показа.
— Зора има новини за бавачката — каза Зора.
Брук се изправи.
— Вада?
— Вече се казва София Лемпо — каза той. — Вчера е пристигнала със самолет в страната. Взела е под наем един „Форд Фокус“ от летището в Нюарк.
Брук каза:
— И как ще я открием?
— Вече го направихме, сладурче — каза Зора. — Всички коли под наем са снабдени със система за проследяване — в случай на кражба. Или за да те таксуват допълнително, ако прекосиш границите на щата. Такива неща.
— И са ти позволили да я проследиш?
Зора намести с ръце перуката си в стил „Вероника Лейк“ и се усмихна. Целите му зъби бяха в червило.
— „Позволили“ не е точно думата, която Зора би употребил. Но пък парите на братовчед ти. Доста са убедителни.
— Къде е тогава Вада? — попита Брук.
Зора извади мобилния си телефон.
— Зора я проследява с това.
Той им показа екрана. Синя точица примигваше и обозначаваше местоположението на автомобила.
— Къде точно се намира?
Зора натисна една иконка. На мястото на картата се появи сателитно изображение. Майрън едва не ахна с глас. Синята точица беше заобиколена от зеленина. Виждаше се езеро, което дори отгоре изглеждаше познато.
— Езерото Чармейн — каза Майрън. — Вада е в къщата на Хънтър Мур.
Глава 32
Стаята на петокласниците гледаше към просторна и сложно устроена площадка за игра, снабдена с пързалки и люлки, и замъци, и пиратски кораби, и тунели, тръби и стълби. Роб Диксън посрещна Майрън с протегната ръка и приятелска усмивка. Беше облечен с типичния за заместник-директор на гимназия кафяв костюм и шарена вратовръзка, която винаги напомняше на Майрън за педиатрите, които леко се престарават да се харесат на децата. Косата му беше вързана на опашка, а лицето му — гладко избръснато.
— Здравейте, аз съм Роб Диксън — каза той.
— Майрън Болитар.
Още в къщата на семейство Болдуин бяха решили Уин да отиде до дома на Хънтър на езерото Чармейн, а междувременно Майрън да отиде на уговорената среща с учителя и да остане наблизо.
— И аз ще дойда — беше казала Брук. — Познавам Вада. Може да помогна.
Звучеше така, сякаш не е в настроение за преговори.
— Моля — каза Роб Диксън, — седнете.
Училищните чинове бяха от онези, към които имаше прикрепен стол. Майрън се напъха в един от тях с известно усилие. Самата класна стая беше застинала във времето. Да, учебната програма неминуемо се променя и Майрън предполагаше, че из помещението се бяха скрили някои признаци на съвременния напредък, но това спокойно можеше да бъде неговата собствена стая от пети клас. Над черната дъска, в редица от главни и малки букви, беше изписана азбуката. Стената вляво беше изпъстрена с колажи и рисунки, дело на децата. Под ръчно написаната табелка „СКОРОШНИ СЪБИТИЯ“ бяха закачени с кабарчета изрезки от вестници.
— О, съжалявам — каза Роб Диксън.
— Моля?
— Гледах „Сблъсък“, а сам ви накарах да седнете в стол, така неудобен за коляното ви.
— Добре съм.
— Не, моля, седнете на моя стол.
Лицето на Майрън се изкриви в гримаса, докато се измъкваше иззад чина.
— Нека останем прави, ако нямате нищо против.
— Разбира се. Много се вълнувам от вашите проучвания. Между другото — нямам представа дали това ще ви заинтересува, или не, — преподавам на петокласници от двайсет и една години, в същата тази стая.
— Еха — каза Майрън.
— Много обичам тази възраст. Вече не са онези хлапета, които не могат да вникнат в нещата; но все още не са навлезли в юношеството заедно с всичките му трудности. Пети клас се е сгушил точно на границата. Една важна, преходна година.