— Господин Диксън.
— Моля, наричайте ме Роб.
— Роб, обзалагам се, че сте страхотен учител. Приличате на онзи готин млад учител, когото всички обичахме, с изключение на факта, че вече не сте толкова млад, а вероятно сте и по-мъдър, но все така отдаден.
Той се усмихна.
— Харесва ми как се изразихте. Благодаря.
— И аз благодаря. Но съм тук под фалшив претекст.
Той допря ръка в брадичката си.
— Така ли?
— Тук съм, за да говоря с вас за една конкретна и ужасна случка.
Роб Диксън направи крачка назад.
— Не разбирам.
— Аз съм онзи, който спаси Патрик Мур — каза Майрън. — Но все още се опитвам да разбера какво се е случило с Рийс Болдуин.
Роб Диксън впери поглед през прозореца. Едно момче на около шест години, както изглеждаше на Майрън, скокна на едно въже и започна да се люлее на него. Веселието, изписано на лицето му — Майрън не помнеше кога за последно е виждал някой така отдаден на радостта.
— Но защо искате да говорите с мен? — попита той. — Аз не бях учител на никой от двамата. Най-вероятно и никога нямаше да бъда. Разбирате ли, стараем се учителите да не преподават на братя и сестри. Не че имаме такова официално правило. Просто директорът не смята, че това би било добре. Учителят няма как да е останал изцяло без предубеждения, а и със сигурност би имал предишен опит с родителите. Така че, дори и да бяха продължили да посещават училището, аз най-вероятно нямаше да преподавам на нито едно от момчетата.
— Но сте преподавали на Кларк Болдуин и Франческа Мур.
— Откъде знаете това?
— Кларк ми каза.
— И какво? — Диксън поклати глава. — Така или иначе, не би трябвало да разговарям с вас за това. Мислех, че сте станали спортен агент. Така казаха в документалния филм. След контузията сте завършили право в „Харвард“ и после сте основали своя собствена агенция.
— Така е.
— Тогава какво общо имате с всичко това?
— Това ми е работата — каза Майрън.
— Но в документалния филм казаха…
— В документалния филм не разказаха всичко — Майрън се приближи към него. — Роб, имам нужда от помощта ви.
— Не виждам какво бих могъл да направя.
— Спомняте ли си въпросния ден?
— Не мога да разговарям за това с вас.
— Защо не?
— Защото е поверително.
— Роб, едно момче все още е в неизвестност.
— Не знам нищо по този въпрос. Невъзможно е да смятате, че…
— Не, нищо подобно. Но искам да ви попитам. Спомняте ли си деня, в който момчетата изчезнаха?
— Разбира се — каза Роб Диксън. — Подобно нещо никога не се забравя.
Майрън се замисли какъв да бъде следващият му въпрос и реши да го попита направо:
— Къде бяха Кларк и Франческа?
Роб Диксън примигна няколко пъти.
— Моля?
— В деня, в който братята им изчезнаха — продължи Майрън, — Кларк и Франческа в клас ли бяха? И двамата ли бяха на училище? Тръгнаха ли си по-рано?
— Защо питате тези неща?
— Опитвам се да разбера какво се е случило.
— След десет години?
— Моля ви — каза Майрън. — Казахте, че си спомняте деня. Казахте, че никога не бихте забравили подобно нещо.
— Така е.
— Тогава просто ми отговорете на онзи прост въпрос. Кларк и Франческа в класната стая ли бяха?
Той отвори уста, затвори я и отново се опита да отговори:
— Разбира се, че бяха. Защо да не са били? Беше учебен ден. Сряда, по-точно.
Диксън закрачи към дъното на стаята и спря до един чин на предпоследния ред.
— Кларк Болдуин седеше точно тук. Беше облечен с червена тениска, като екипите на любимия му баскетболен отбор. Мисля, че през онази година идваше два пъти седмично облечен с нея. Франческа Мур — той се приближи до първия ред и отиде до крайния чин — седеше тук. Беше облечена с жълта блуза. Това беше любимият цвят на Франческа. Жълто. Винаги рисуваше жълти маргаритки по домашните си.
Диксън спря и погледна Майрън.
— Защо, за бога, питате тези неща?
— И двамата бяха тук през целия ден?
— Целия ден — повтори той. — Госпожа Болдуин ми се обади по телефона в два и половина.
— Брук Болдуин?
— Да.
— Тя лично ли ви се обади?
— Да. Позвънила е в централата. Говорила е с директора и е поискала да говори с мен. Казала, че е спешно.
— И какво ви каза?
— Каза, че е станало произшествие от личен характер и че полицейски служител ще дойде да вземе Франческа и Кларк. Попита дали мога да остана с децата до по-късно и да изчакам да пристигнат. Съгласих се, разбира се.