— Знаехте ли за отвличанията?
— Не, все още не.
Той поклати глава.
— Все още не разбирам защо сте тук, господин Болитар.
Майрън също не знаеше. Можеше да му разкаже същата онази приказка за това, как наслуки се мяташ из купата сено в търсене на иглата, но не виждаше смисъл да го прави.
— Полицаят със служебна кола ли пристигна?
— Не — каза той. — Полицаят беше жена. Беше облечена в цивилни дрехи и пристигна с необозначена кола. Но не виждам смисъла от всичко това.
— Разкажете ми за Кларк и Франческа.
— Какво за тях?
— Знаете ли, че са съквартиранти в университета?
Диксън се усмихна.
— Колко хубаво.
— И в пети клас ли си бяха близки?
— Разбира се. Мисля, че взаимното преживяване ги сближи.
— Ами преди отвличанията?
Той се замисли.
— Бяха просто съученици. Не мисля, че играеха заедно или нещо такова. Искрено се радвам, че можеха да разчитат един на друг, особено Франческа.
Особено Франческа.
Игла? Запознай се с моята добра приятелка Купа Сено.
— Какво имате предвид, когато казвате това за Франческа? — попита Майрън.
— Преживяваше особено труден момент.
— Какъв труден момент?
— Наистина не е редно да говорим за това, господин Болитар.
— Наричайте ме Майрън.
— Все пак не е редно.
— Роб, информацията, която имате, е на десет години. Момиченцето, което е преживявало труден момент, в момента е студентка в университет.
— Децата ми имаха доверие.
— И виждам защо е било така. Вие сте мил. Грижовен. Искате най-доброто за тях. В началното училище имах някои страхотни учители. Помня всеки един от тях. От гимназията — не чак толкова добре. Но добрите начални учители? Те завинаги остават в сърцето ти.
— Какво точно целите?
— Не искам от вас да предавате нечие доверие. Но през онзи ден се е случило нещо наистина ужасно. Не, нямам предвид очевидното. Знаем, че двете момчета са изчезнали. Но има и нещо друго. Нещо голямо. Нещо, което трябва да разберем, за да успеем да стигнем до истината. Затова ви моля, доверете ми се. Защо преминаваше Франческа през особено труден момент?
Роб Диксън се поколеба няколко секунди.
— Родителите й — каза най-сетне той.
— Какво за тях?
— Моментът беше труден за тях.
Той спря.
— Бихте ли могли да уточните?
Роб Диксън погледна през рамо към прозореца.
— Баща й беше открил някакви съобщения в телефона на майка й.
Обратно в колата, Майрън шофираше с пълна газ към общежитията на Университета „Колумбия“. При предишното си посещение беше записал телефонния номер на Кларк и сега го набра. Кларк отговори на третото позвъняване.
— Моля?
— Къде е Франческа? — попита Майрън.
— Седнали сме на поляната отпред.
— Стойте там. Не й позволявай да мръдне оттам.
— Защо, какво става?
— Просто ме изчакайте. Стойте там.
На моста „Джордж Вашингтон“ имаше задръстване. Майрън опита да мине напряко по „Джоунс Роуд“. Така успя да спечели малко време. По „Хенри Хъдсън“ беше задръстено, затова пое надолу по „Ривърсайд Драйв“ към 120-а улица и паркира до един пожарен кран. Беше склонен да рискува глобата. Затича се по 120-а улица, спусна се надолу по „Бродуей“ и влезе откъм „Хейвмайър Хол“. Студентите зяпаха видимо възрастния мъж, който тичаше между общежитията. Не му пукаше.
Когато мина покрай куполите и гръцките колони на библиотеката „Лоу“, пред него се разкриха подредените в правоъгълник сгради на общежитията. Той се спусна по стълбите — в стил „Роки“, но в обратната посока, — мина покрай статуята на поседналата Атина и стигна до затревената площ.
И двамата бяха там, Франческа и Кларк, седнали на тревата, сред общежитията на един от най-престижните университети в света. Майрън знаеше, че местата като това не бяха много, както и миговете, в които човек може да изпита подобна чиста, богата, невинна закрила — така, както ги преживява един студент, седнал на затревената морава пред общежитието. Истина ли беше това, или илюзия? Нямаше значение. Нямаше значение, че беше на път да изтръгне тези двама млади хора от всичко това.
Той вече беше близо до истината.
Франческа вдигна поглед, когато Майрън забави ход и спря. Кларк се изправи и каза:
— Какво е толкова важно?
Майрън се зачуди дали да не го помоли да влязат вътре, да отидат на някое по-усамотено място, но така или иначе, бяха отвън, наблизо нямаше никой, който да ги чуе, а нямаше време нито да увърта, нито да се опитва да направи преживяването по-приятно за нея.