Той седна на земята срещу Франческа „по турски“, но после си спомни какво му беше казал Мики и реши, че може би е редно да бъде описано с думите „със скръстени крака“. Не беше нужно да си Повелителят на умозаключенията, за да видиш, че Франческа е разстроена. Все така плачеше. Очите й бяха червени и подпухнали.
— Не иска да ми каже какво не е наред — каза Кларк.
Франческа стисна очи. Майрън отново погледна Кларк.
— Би ли ни оставил за минутка?
Кларк каза:
— Франческа?
Без да отваря очи, тя му кимна в знак на съгласие.
— Ще бъда в кафенето в „Лърнър Хол“ — каза Кларк.
Кларк преметна раницата си през дясното си рамо и неохотно се отдалечи. Франческа най-сетне отвори очи. Когато момчето се отдалечи достатъчно, Майрън каза:
— Трябва да ми кажеш истината.
Тя поклати глава.
— Не мога.
— Това те съсипва. Съсипва и брат ти. Ще я узная, по един или друг начин. Затова нека ти помогна. Все още можем да оправим всичко това.
Тя издаде подигравателен звук и отново започна да плаче. Студентите наоколо започнаха да ги гледат загрижено. Майрън се опита да ги отпрати с усмивка, но си представи, че двамата приличат или на възрастен мъж, който къса с младо момиче, или — надяваше се — на преподавател, който съобщава лоши новини на своя студентка.
— Преди малко разговарях с господин Диксън — каза Майрън.
Тя вдигна поглед учудена:
— Моля?
— Учителят ти от пети клас.
— Знам кой е, но защо…?
Тя спря.
— Разкажи ми какво се случи — каза Майрън.
— Не разбирам. Какво каза господин Диксън?
— Той е добър човек. Не искаше да предава доверието, което си му гласувала.
— Какво каза той? — попита отново Франческа.
— Родителите ти са имали проблеми помежду си — каза Майрън. — Разказала си му за това.
Франческа откъсна стръкче трева от земята. Имаше лунички по лицето. Човече, мислеше си Майрън, колко млада изглежда. Почти си я представяше в онази класна стая, онази уплашена петокласничка, разтревожена, че целият свят около нея е на път да се сгромоляса.
— Франческа?
Тя вдигна поглед към него.
— Баща ти е открил съобщения в телефона на майка ти, нали?
Лицето й пребледня съвсем.
— Франческа?
— Моля те, недей да казваш на Кларк.
— Няма да кажа на никого.
— Аз не знаех, чуваш ли? Не знаех, преди…
Тя поклати глава.
— Кларк никога няма да ми прости.
Майрън се намести, така че двамата вече седяха право един срещу друг. От нечий прозорец в общежитието гръмна силна музика. Гласът на вокалиста ни съобщаваше, че някога е бил на седем години. След секунди добави, че е бил на единайсет години.
Да, каза си Майрън, докато гледам това момиче, мога да си го представя.
— Разкажи ми какво се случи, Франческа. Моля те.
Тя не отговори.
— Баща ти е открил съобщенията — каза Майрън в опит да я насърчи. — Ти вкъщи ли си беше, когато това се случи?
Тя поклати глава.
— Прибрах се няколко минути след това.
Мълчание.
— Брат ти вкъщи ли си беше?
— Не. Беше на гимнастика. Ходеше всеки понеделник.
— Добре — каза Майрън. — Прибрала си се вкъщи. От училище ли идваше?
Франческа кимна.
— Родителите ти караха ли се?
Тя отново стисна силно очи.
— Никога не ги бях виждала такива.
— Баща си ли имаш предвид?
Тя отново кимна.
— Бяха в кухнята. Татко държеше нещо в ръка. Не можех да видя какво. Крещеше на мама. Тя беше притиснала ушите си с ръце и беше клекнала на пода. Дори не забелязаха, че съм се прибрала.
Майрън се опита да си представи случката. Десетгодишната Франческа отваря вратата. Чува как Хънтър крещи на свитата от страх Нанси в кухнята.
— Ти какво направи?
— Скрих се — каза тя.
— Къде?
— Зад дивана в дневната.
— Добре. После какво стана?
— Татко… той удари мама.
Сред студентите наоколо цареше оживление. Смееха се и се разхождаха. Две голи до кръста момчета си подхвърляха фризби. Излая куче.
— Татко, той не пиеше много, защото, когато го правеше… — Франческа отново затвори очи — беше ужасно. Бях го виждала пиян може би три или четири пъти. Само толкова. И всеки път беше ужасно. Но никога чак толкова.
— И какво се случи после, Франческа?
— Мама започна да го нарича с много обидни думи. Изтича до гаража и се качи в колата си. Татко…
Тя отново спря.
— Татко какво?
— Татко изтича след нея — каза тя. Вече говореше с бавни, премерени думи. — Но преди това той остави онова, което държеше в ръката си.