Погледите им се срещнаха.
— Какво остави? — попита Майрън.
— Един пистолет.
Майрън усети как тръпките се изкачват по гърба му и достигат до тила му.
— После изтича през вратата след нея и аз се изправих. Излязох иззад дивана.
Очите на Франческа се разшириха. Тя се беше върнала отново в къщата.
— Тръгнах към кухнята. Пистолетът си стоеше там. На кухненската маса. Треперех само като го гледах. Не знаех какво да направя. Татко беше толкова ядосан. Беше пил. Не можех просто да оставя пистолета там.
— Какво направи, Франческа?
— Моля те — каза тя. — Едва сега научих. Трябва да ми повярваш. Лъгаха ме през всичките тези години. Научих едва когато Патрик се завърна вкъщи.
— Всичко е наред — каза Майрън. Той сложи ръце върху раменете й. — Франческа, какво направи, когато видя пистолета?
— Страхувах се, че татко ще го използва.
Сълзите се стичаха по бузата й.
— Затова го взех. Скрих го горе, в стаята си.
— А после? — попита Майрън.
— После Патрик го намери.
Глава 33
Шофирам с Брук по моста „Дингмънс“.
Зора не тръгна с нас. Мога сам да се справя с това. Той трябва да се погрижи за други неща.
Поглеждам братовчедка си. Вперила е поглед право напред. Сещам се за един семеен празник по времето, когато и двамата бяхме тийнейджъри. Бяхме отседнали в имението на дядо ни на остров Фишърс. Островът е петнайсет километра дълъг и километър и половина широк. Намира се точно до брега на Кънектикът, но се води част от Ню Йорк. Вие вероятно не сте ходили. Не е място, на което непознатите са добре дошли.
Една вечер Брук и аз се напушихме и напихме на плажа. Рядко съм се напушвал. Майрън не одобрява, а хората, пред които съм склонен да се отпусна до такава степен, са малко. В някакъв момент Брук предложи да се повозим с кану.
Така и направихме.
Вече беше станало късно, сигурно наближаваше полунощ. Гребахме малко и после се понесохме по течението. И двамата легнахме по гръб. Говорихме си за живота. Дори сега мога да си припомня всяка дума. Бях зареял поглед в небето. Звездите светеха с пълна сила.
Величествена гледка.
Не знам дали защото бяхме напушени, или защото се бяхме отнесли в приказки, а може да е било и заради красотата на небето, но бяхме изпаднали в транс. Изведнъж чухме нещо да връхлита върху нас. И двамата мигом седнахме изправени и видяхме как последният за деня ферибот идва право насреща ни. Фериботът е голям — достатъчно голям, че да превозва както пътниците, така и превозните им средства от континента до нашия остров.
Наближаваше. Не, почти ни беше връхлетял.
Нямаше да имаме време да се отместим от пътя му с гребане.
Брук скочи първа. После ме хвана и ме събори заедно със себе си във водата. Започнахме бясно да плуваме, а фериботът все повече се приближаваше. Дори сега, докато седя в тази кола, усещам как носът на кораба преминава над гърба ми. Много пъти съм се приближавал до смъртта. Но тогава, приятели мои, бях най-близо.
Аз не реагирах навреме. Брук го направи.
Брук е вперила поглед през предното стъкло.
— Рийс е мъртъв, нали?
— Не знам.
Тя ме поглежда.
— Мисля, че да — казвам аз, — но все още не съм се отказал.
— Всичко започва да ми се изяснява. Синът ми е мъртъв. Мисля, че винаги съм го знаела. Винаги съм го чувствала. Но никога не бих се осланяла на майчината интуиция. Доверявам се на фактите, не на чувствата. Спрях да чувствам преди десет години, когато синът ми изчезна.
— Ти беше добра майка на Кларк.
Тя почти се усмихва.
— Нали?
— Най-добрата.
— Той е добро момче — казва тя. — Толкова много страда през всичките тези години. Спомняш ли си погребението на баща ми?
— Разбира се.
— Бях на единайсет. Ти беше на дванайсет. Така и не видях тялото му. Сърдечният удар беше толкова неочакван. Майка ми пожела затворен ковчег. Нямаше смисъл да го виждам така. Това ми казваха всички. Но… имах една приятелка, която служеше в армията. Тя ми каза, че причината да правят всичко по силите си, за да върнат обратно телата на загиналите войници, дори с риск за живота си, е, за да могат семействата им да скърбят за тях. Каза, че имат нужда от нещо осезаемо, за да могат да продължат с живота си. Всеки от нас има нужда да се сбогува, Уин. Всеки от нас трябва да го приеме, колкото и ужасно да е то, а след това да продължи да живее. Знаех, че Рийс е мъртъв още преди Патрик да ми го каже. И въпреки това, макар да знам, че никога няма да видя отново сина си, аз все още се надявам.