— Не — каза Нанси. — Нищо подобно.
— Всъщност няма значение. Той е едно шестгодишно момче. У него е зареденият пистолет на баща му. Държи го в раницата си. Носи го със себе си на училище. Един ден — може би още в деня, когато го е намерил, не знам — той има среща с другарчето си Рийс Болдуин. Играят си край дърветата в дъното на задния двор. Поне така си казала на Франческа. Бавачката, Вада Лина, не ги е наблюдавала много внимателно. А може и да е. Не знам. Тя е просто едно уплашено хлапе в чужда държава. Какво разбира тя?
Нанси Мур стоеше напълно неподвижно. Майрън би си казал, че дори не диша.
— Не знам дали са играели на някаква игра. Не знам дали изстрелът е бил по случайност. Не знам дали Патрик е бил ядосан заради баща си. Не знам нито едно от тези неща. Но знам, че едното шестгодишно дете е застреляло другото.
— Беше нещастен случай — каза Нанси.
— Може би.
— Беше.
— А всичко останало след това?
— Ти не разбираш — каза Нанси.
— О, мисля, че разбирам. Отишла си до дома на семейство Болдуин, за да вземеш сина си. Предполагам, че Патрик е застрелял Рийс точно преди да пристигнеш. Секунди преди това. Защото ако го беше застрелял, да кажем, десет минути преди това, Вада щеше да се е обадила в полицията.
— Чух изстрела — каза Нанси. — Паркирах колата и…
Майрън кимна. Звучеше логично.
— Изтичала си на двора.
— Вада и аз… и двете се втурнахме към него. Но беше твърде късно. Куршумът… Рийс беше прострелян в главата. Не можехме да направим нищо.
Мълчание.
— Защо просто не се обади в полицията? — попита Майрън.
— Знаеш защо. Пистолетът беше наш. Мой, всъщност. Аз го купих. Хънтър и мен — щяха да ни подведат под отговорност. Има такива случаи. Бях чела за един баща, който държал под леглото си зареден пистолет. Шестгодишният му син го намерил. С четиригодишната си сестра решили да си поиграят на каубои и индианци. Застрелял я на място. Осъдили бащата за непредумишлено убийство и лежал осем години в затвора. Замислих се за това. Замислих се и за Патрик. Да, той знаеше, че се караме. Беше ни чул. Въпреки че беше на шест години, представи си, че някой беше решил, че има някаква връзка. Представи си, че някой беше казал как не го е направил случайно, а го е убил нарочно. Патрик щеше да бъде белязан за цял живот — детето, убило друго дете. А после се замисли за Брук и Чик. Някой от тях двамата да ти прилича на човек, склонен да прощава?
— Затова си решила да инсценираш отвличане — опита се да каже Майрън с равен глас.
Тя не си направи труда да отговори.
— Как накара Вада да ти съдейства?
— Казах й, че според полицията виновната е щяла да бъде тя. Нейно задължение е било да наблюдава децата. Казах й, че ще я обвинят и че ще я вкарат в затвора. Казах й, че за нейно добро трябва да прави каквото й кажа. Вада беше уплашена, твърде объркана, за да ми противоречи. Когато започна да размисля, вече се беше оплела твърде много в лъжата.
— И после си почистила мястото. Предполагам, че е имало кръв.
— Не много. А и бяхме сред дърветата. Почистих всичко.
— Преговаряш отново историята с Вада. Завързваш я в подземието. Тръгваш си и се обаждаш на Брук. Казваш й, че току-що си пристигнала пред дома й и че никой не ти отваря.
— Точно така.
Майрън преглътна.
— Къде беше Патрик?
— Заведох го вкъщи. Казах му да се скрие, докато баща му не се прибере.
— Ами Рийс?
Нанси го погледна в очите. Без никакво колебание тя каза:
— Сложих го в една кофа за боклук в дъното на гаража ни.
Останалото беше ясно.
— Когато Хънтър се прибра, опита ли се да те разубеди?
— Да. Искаше веднага да си признаем. Но към този момент вече беше твърде късно. Вече бях инсценирала отвличането. Тези неща — разрастват се като лавина. Хънтър не беше виновен. Той е слаб човек. Не успя да преживее стореното. Започна да пие. Вероятно сам можеш да се сетиш за останалото. Не беше трудно да намеря фалшива лична карта, макар че с всички тези полицаи наоколо ми отне известно време. Хънтър държеше Патрик в къщата край езерото. В някакъв момент го измъкнахме зад граница. Новото му име беше Пол Симпсън.
— Защо сега го върнахте обратно вкъщи?
Тя сви рамене.
— Започна да става твърде подозрително. От училището започнаха все по-стриктно да проучват произхода на учениците. Хората започнаха да задават въпроси. Нямаше как да продължаваме вечно. Франческа трябваше да разбере, че брат й е жив. Но преди всичко Патрик също искаше да се прибере вкъщи. И двамата с Хънтър го обсъдихме. Мислехме да го накараме просто да отиде в някое полицейско управление и да си съчини някаква история, как е успял да избяга. Но това щеше да доведе до още въпроси.