— Затова изпратихте на Уин онзи анонимен имейл.
— Знаех, че Уин не се е отказал. Ако откриеше Патрик — ако успееше да го спаси, — всичко щеше да изглежда много по-достоверно. Затова уредих Уин да отиде на гара „Кингс Крос“ по същото време, когато и Патрик щеше да бъде там. Не беше трудно да намеря подходящо място. В интернет лесно можеш да разбереш къде проституират малолетните.
— Но не мина по план.
— Меко казано — не — отговори тя. — Когато Уин уби онези мъже, Патрик избяга. Обади ми се паникьосан. Казах му да намери някакъв хотел и да не мърда оттам. Но тогава го откри Дебелия Ганди.
— Значи, когато през сълзи ми благодари, че съм му спасил живота…
— Не се преструвах.
Тя погледна Майрън в очите с надеждата да срещне утеха или може би малко разбиране.
— Ти наистина му спаси живота. Аз обърках всичко. Аз обърках всичко от самото начало. Ще кажеш, защо не постъпи така или защо не постъпи иначе. Не знам. Обмислих всяка ситуация и направих онова, което вярвах, че е най-добре за сина ми. И първоначално сякаш бях взела правилното решение. Патрик забрави за случилото се. Сестра ми живее във Франция. Той прекарваше доста време при нея. Училището много му харесваше. Беше щастлив. Ние му липсвахме, разбира се. Липсваше му и сестра му. И да, това беше едно от по-трудните решения — да не казваме истината на Франческа. Но тя не би могла да опази подобна тайна — не и когато беше едва на десет години. Опитахме се да я утешим, опитахме се да й кажем, че брат й наистина е добре, но тя неминуемо страдаше. Беше труден избор.
Тя наклони глава.
— Ти би ли й казал?
Майрън искаше да й отговори, че от самото начало никога не би постъпил по този начин, но това му се струваше очевидно.
— Не знам — каза той. — Но ти си съсипала живота на всички, не мислиш ли? Съпругът ти не е можел да живее по този начин. Брук, Чик, Кларк — всичко, което си им сторила, цялото страдание, което си ги накарала да преживеят.
— Рийс беше мъртъв — каза тя. — Не го ли разбираш? Нищо не можеше да го върне. Не можех да го спася. Можех единствено да спася собствения си син.
Майрън усети как телефонът на Нанси вибрира в ръката му. Той погледна номера на екрана и го прочете на глас.
— Това е Патрик! — Нанси го грабна от ръката му и го сложи до ухото си. — Ало? Патрик?
Майрън го чу как плаче.
— Мамо?
Звучеше много по-малък от шестнайсетгодишен младеж.
— Тук съм, детето ми.
— Те знаят какво направих. Аз… аз искам да умра.
Нанси стрелна Майрън с поглед.
— Не, не, послушай мама. Всичко ще бъде наред. Просто кажи на мама къде си.
— Знаеш къде съм.
— Не, не знам.
— Мамо, помогни ми.
— Патрик, къде си?
— Искам да се самоубия. Искам да се самоубия, за да бъда заедно с Рийс.
— Не, миличък, послушай ме.
— Сбогом, мамо.
Той прекъсна връзката.
— Господи.
Телефонът падна от ръката й.
— Заедно с Рийс — повтори на себе си Майрън. Той я сграбчи за раменете.
— Къде изхвърлихте тялото на Рийс?
Изведнъж тя се отскубна от ръцете му и затича към колата си. Майрън я последва и я изпревари.
— Аз ще карам — каза той. — Къде е той?
Нанси се поколеба.
Майрън си припомни как Патрик седеше до кухненската маса. Думите му звучаха сковани и равнодушни, защото лъжеше. Но накрая гласът на Патрик се промени, звучеше развълнувано…
Видях всичко… бях там… те просто… просто захвърлиха тялото му в онази пропаст. Сякаш беше едно нищо. Сякаш Рийс беше едно нищо…
Защото казваше истината.
— Искаш ли синът ти да живее, или да умре? — изкрещя Майрън. — Къде е тази пропаст, Нанси?
Глава 35
Според приложението в телефона на Майрън пътуването с кола до езерото Чармейн, като се вземе предвид движението в момента, щеше да отнеме повече от деветдесет минути. Майрън първо се обади в шерифския участък на окръг Пайк, за да ги информира за ситуацията. Свързаха го директно с шериф Даниъл Яникос.
— Намирам се в патрулната кола — каза шерифът. — Къде е момчето?
— Изкачете се до края на пътя „Олд Оук“ край езерото Чармейн — каза Майрън. — Ако вървите четиристотин метра на юг, ще стигнете до една пропаст.
— Знам я — каза шериф Яникос.
— Името му е Патрик. В момента е там.