След като повървя петнайсет минути, Майрън доближи телефона до ухото си.
— Нищо — каза той.
— Някой да те сваля?
— Не.
— Ох.
— Знам — каза Майрън. — Мислиш ли, че с тези панталони изглеждам дебел?
— А продължаваме да се шегуваме — каза Уин.
— Моля?
— Вярваме в безусловното равенство и се ядосваме, когато някой прояви каквито и да било предразсъдъци — каза Уин.
— А въпреки това продължаваме да се шегуваме — довърши вместо него Майрън.
— Точно.
Точно тогава Майрън забеляза нещо, което го накара да замълчи.
— Задръж за секунда — каза Майрън.
— Слушам те.
— Когато описа, ъъ, вчерашната случка, ти спомена за други двама, излезли да поработят на улицата.
— Съвсем вярно.
— Каза, че единият бил с обръсната глава и носел нашийник.
— Отново съвсем вярно.
Майрън отмести телефона така, че камерата да сочи към един младеж в кожени одежди, който стоеше до езерцето.
— Е?
— Той е — каза Уин.
Майрън пъхна телефона обратно в джоба си и прекоси алеята. Кожения беше пъхнал ръце толкова надълбоко в джобовете си, че изглеждаше, сякаш търси нещо, което страшно много го е ядосало. Раменете му бяха прегърбени. Имаше татуировка на врата — Майрън не можеше да види точно каква — и дърпаше от цигарата си така, сякаш искаше да я довърши наведнъж.
— Хей — каза Майрън.
Искаше да привлече вниманието му, но и внимаваше гласът му да не изплаши… момчето? Мъжа? Младежа? Хлапето?
Кожения се завъртя към Майрън, като даваше всичко от себе си да изглежда страховито. Зад пресилената напереност обикновено се крие определена боязън. Майрън я долови и при него. Обикновено се срещаше при хора, които първо са били пребивани твърде много пъти, откъдето идва въпросната боязън, а след това са разбрали по трудния начин, че ако се покажеш слаб, побоят ще е още по-ужасен, откъдето идва и пресилената напереност. Пораженията — които в неговия случай бяха тежки — сякаш се излъчваха на талази от това момче.
— Имаш ли огънче? — попита той.
Майрън щеше да отговори, че не пуши и не носи в себе си запалка, но може би този конкретен въпрос беше някакъв код, затова се приближи.
— Може ли да поговорим за секунда? — попита Майрън.
Погледът на Кожения се стрелна наоколо като птичка, която скача от клон на клон.
— Знам едно местенце.
Майрън не отговори. Замисли се за живота на момчето — за това как е започнал, по кой ли път е поел и кога ли нещата са се объркали. Дали е пропадал бавно — заради тормоз в детството му или нещо подобно? Дали момчето е избягало от къщи? Има ли си майка или баща? Дали са го били, или му е било скучно, или причината са наркотици? Дали е затъвал малко по малко, или е стигнал до дъното изведнъж — рязко, с писък, с един-единствен помитащ удар?
— Е? — каза хлапето.
Майрън огледа това хилаво хлапе с бледите му, тънки като вейки ръце и нос, разбиван не един или два пъти, с обиците по ушите, очната линия и този проклет нашийник, и се замисли за Патрик и Рийс — двете момчета, израснали в лоното на охолния живот и изтръгнати оттам без предупреждение.
Дали сега приличаха на това момче?
— Хайде — каза Майрън, като се опитваше да не звучи твърде печално, — готов съм.
— Върви след мен.
Кожения тръгна нагоре по хълма, към пътечката между двете езерца. Майрън не беше сигурен дали трябва да избърза и да върви рамо до рамо с момчето — предполагаше, че е някъде между осемнайсет и двайсетгодишен, така че можеше да го нарича така, — или да продължи да ходи зад него. Младежът вървеше стремглаво напред, затова Майрън реши да го следва зад гърба му.
Все още не му беше поискал пари. Това донякъде притесняваше Майрън, така че държеше всичко наоколо под око. Вървяха все така нагоре, към по-гъстите храсти. Наоколо вече имаше по-малко мъже. Майрън насочи вниманието си към Кожения. Когато минаха покрай някакъв мъж, обут с камуфлажни панталони, Майрън видя как двамата си кимнаха, почти незабележимо.
Опа.
Майрън искаше по някакъв начин да предупреди Уин.
— Кой е този? — попита Майрън.
— Ъ?
— Мъжа, на когото кимна току-що. Мъжът с камуфлажните панталони.
— Не знам за какво говориш — каза момчето.