После добави:
— Ти си американец.
— Да.
Хлапето сви покрай един храст. Вече не се виждаха отникъде. Майрън мерна на земята един използван презерватив.
— По какво си падаш? — попита хлапето.
— По разговорите.
— Моля?
Майрън беше едър мъж, почти два метра, бивш шампион от колежанското баскетболно първенство. Докато играеше, тежеше 97 килограма. Оттогава беше качил още пет. Застана така, че Кожения да не може да избяга. Майрън не знаеше дали би използвал сила, за да му попречи, но също така не искаше и да го улеснява.
— Бил си там вчера — каза Майрън.
— Ъ?
— По време на онази… случка. Видял си всичко.
— Ти какво… чакай малко, да не си ченге?
— Не.
— Тогава защо някакъв американец…?
Гласът му притихна и очите му се разшириха.
— Чакай, виж, нищо не знам.
Майрън се зачуди дали Уин е казал нещо и дали Кожения не е навързал нещата така: един американец убива трима души — а друг американец намира свидетеля.
— Случилото се не ме интересува — каза Майрън. — Търся момчето, което беше там. Което избяга.
Хлапето го изгледа недоверчиво.
— Виж, не искам да правя нищо лошо нито на теб, нито на някой друг.
Опита се да покаже на Кожения най-миловидното си изражение, но за разлика от проститутката от близкото минало, това хлапе сигурно не беше виждало такова. Хората в живота му или го тормозеха, или той използваше тях.
— Свали си панталоните — каза хлапето.
— Моля?
— Нали за това дойдохме?
— Не, чуй ме, ще ти дам пари. Ще ти дам много пари.
Това го накара да се замисли.
— За?
— Познаваш ли момчето, което избяга?
— И какво, ако го познавам?
— Ще ти дам петстотин лири, ако ме заведеш при него.
Погледът на момчето отново се стрелна наоколо.
— Петстотин?
— Да.
— Имаш толкова в себе си?
Опа. Но щом вече си започнал…
— Да, имам.
— Значи, сигурно имаш повече.
Сякаш по поръчка, двама мъже се показаха иззад храстите. Единият беше онзи с камуфлажните панталони, когото Майрън беше забелязал по-рано. Другият беше едър бияч, пристегнат в свръхтясна черна тениска, с чело на кроманьонец и ръце като свински джолани. Биячът дъвчеше тютюн подобно преживяща крава, вживял се напълно в образа си; даже тъкмо изпукваше кокалчетата на ръцете си.
— Сега ще ни дадеш всичките си пари — каза господин Камуфлажни Панталони, — или другарчето Декс ще те натупа едно хубаво.
Майрън погледна Декс.
— Ти наистина ли си пукаш кокалчетата?
— Я пак?
— В смисъл, разбирам те. Здравеняк си. Но да си пукаш кокалчетата? Малко е прекалено.
Това обърка Декс. Той се намръщи. Майрън познаваше този тип мъже. Биячи по баровете. Занимават се с по-слабите то тях. Никога не са се били с някой, който всъщност умее да го прави.
Декс застана пред лицето на Майрън.
— Да не си някакъв отракан тип?
— Колко типа има всъщност?
— Уха, уха, уха — каза Декс, като даже потърка ръце. — Колко яко ще бъде само.
— Не го убивай, Декс.
Декс се усмихна с малките си остри зъби — като морски хищник, който обикаля около някоя декоративна гупа. Нямаше причина да чака. Майрън събра пръстите си като копие, изви леко шепата си и с острото на пръстите порази Декс право в гърлото. Ударът попадна в целта като стрела.
Декс се хвана с две ръце за гърлото и тялото му остана напълно незащитено. Майрън не беше в настроение да му нанесе някаква сериозна телесна травма. Направи му бърза подсечка и го повали на земята. После насочи вниманието си към господин Камуфлажни Панталони, но той нямаше никакво намерение да участва. Може би защото видя как помитат бияча му. Може би защото знаеше какво е направил вчера Уин с изтупаните му по последна мода побратими. Той побягна.
Така направи и Кожения.
По дяволите.
Майрън беше бърз, но когато се обърна, почувства как старата травма пристяга коляното му. Може би заради всичкото това седене и в самолета, и в колата. Трябваше да се раздвижи по-добре, докато вървеше насам.
В същото време хлапето търчеше като заек. Майрън предположи, че често му се е налагало да бяга, но макар да му съчувстваше, нямаше никакво намерение да го остави да се изплъзне.
Не трябваше да позволява на хлапето да натрупа твърде много преднина.
Ако стигнеше твърде далеч — ако се озовеше сред хора и цивилизация, — Кожения щеше да се спаси от онова, което Майрън искаше, честно казано, да му причини. А можеше и да извика за помощ. Места като тези си имаха своите методи да се грижат за безопасността на обитателите си. От друга страна, дали един крадец, който тъкмо се е опитал да преджоби някого в парка, би искал да привлича внимание върху себе си?