Хлапето наведе глава.
— За наказание.
— Кое е за наказание?
— Работата на улицата.
— Какво си направил?
Влакът спря.
— Тук слизаме — каза хлапето и стана. — Хайде.
На улицата пред гарата беше оживено и шумно. Тръгнаха надолу по улица „Брикстън“, подминаха един супермаркет от веригата „Сейнсбърис“ и влязоха в един вход с табела „Страната на приключенията“.
Многобройните силни звуци, до един неприятни, освен ако човек не беше в плен на носталгията, бяха първото нещо, което поразяваше сетивата. Чуваше се блъскането на кеглите за боулинг, монотонното електронно пищене на състезателните игри, грубите сигнали при допусната грешка, механичните звуци от нечия виртуална стрелба в коша. Чуваше се как виртуалните самолети биват наужким отстреляни и как чудовищата биват повалени от канонадата на тежкокалибрени оръжия. Имаше неонови светлини и електрикови цветове. Имаше флипери, машини за игра на „Пакман“, въздушен хокей, стрелба, симулатори на състезателни коли и от онези стъклени кутии, в които с една метална ръка се опитваш да си хванеш някоя плюшена играчка.
Имаше и много момчета в тийнейджърска възраст.
Майрън огледа помещението. До вратата имаше двама униформени пазачи от частна охранителна фирми, които нямаше как да изглеждат по-отегчени, освен ако не се подложат на специализирана неврохирургия за тази цел. Не им обърна особено внимание. Онова, което Майрън забеляза — почти мигновено, — бяха няколко мъже, които обикаляха наоколо и се опитваха да се смесят — не, опитваха да се слеят с тълпата.
Носеха камуфлажни панталони.
Хлапето с нашийника си проби път сред тълпата към една част от залата, наречена „Лазерен лабиринт“, която приличаше на някоя от онези сцени в „Мисията невъзможна“, в които героят се опитва да се промъкне между лазерните лъчи, без да задейства алармата. Зад лабиринта имаше врата с надпис „Авариен изход“. Хлапето се приближи до нея и погледна към охранителната камера над нея. Майрън застана до него. Хлапето направи знак с ръка на Майрън също да погледне в обектива. Майрън вдигна глава, широко се усмихна и помаха на камерата.
— Как изглеждам? — попита той хлапето. — Косата ми на нищо не прилича, нали?
Хлапето просто му обърна гръб.
Вратата се отвори. Двамата влязоха през нея. Вратата се затвори. Вътре имаше още двама мъже, екипирани с камуфлажни панталони. Майрън посочи панталоните.
— Да не са били на разпродажба?
Никой не показа с нищо, че това му се струва забавно.
— Носиш ли оръжие?
— Само очарователната си усмивка.
Майрън направи демонстрация. Никой от мъжете не изглеждаше особено впечатлен.
— Изпразни си джобовете. Портфейла, ключовете, телефона.
Майрън го направи. Даже имаха една от онези големи купи, в които си слагаш ключовете и монетите, когато преминаваш през проверка на летището. Един от мъжете взе детектор за метал и го прокара по тялото на Майрън. Това явно не му беше достатъчно. Мъжът се зае доста охотно да опипва Майрън от горе надолу.
— О, боже, да, толкова е приятно — каза Майрън. — Малко по-наляво.
Това накара мъжът да спре.
— Добре, втората врата вдясно.
— Може ли да си взема нещата?
— На излизане.
Майрън погледна Кожения. Хлапето не откъсна поглед от пода.
— Защо ли ми се струва, че зад тази врата няма да намеря онова, което търся?
Вратата беше заключена. Над нея имаше друга охранителна камера. Хлапето вдигна поглед към нея. После направи знак с ръка на Майрън да направи същото. Майрън го стори, но този път без очарователната си усмивка. Така им се падаше.
Чу се метален звук. Вратата от закалена стомана се отвори. Хлапето влезе първо. Майрън го последва.
Първата дума, която му дойде наум, беше „високотехнологично“. Или това бяха две отделни думи? „Страната на приключенията“ беше по-скоро дупка, пълна с електронни игри, отдавна изгубили блясъка си. Тази стая беше лъскава и модерна. По стените, върху бюрата и навсякъде наоколо имаше поне една дузина, а може би и повече професионални монитори и екрани. Майрън преброи четирима мъже. Никой от тях не носеше камуфлажни панталони.
В средата на стаята стоеше едър индиец с обръсната глава. На ушите си имаше слушалки и държеше контролер за видеоигра. Всички в стаята играеха някаква военна игра със стрелба. Докато всички около него трескаво нападаха контролерите си, едрият мъж изглеждаше спокоен, почти небрежен.
— Шшшт, след секунда, става ли? Тези проклети италианци си мислят, че са ни победили.