Едрият индиец се обърна с гръб към тях. Погледите на всички бяха приковани в средния екран на отсрещната стена. Майрън предположи, че на екрана се виждаше статистика на победителите в някаква игра. На първо място беше РОМАС/УЛАЦИО. На второ беше ДЕБЕЛИЯГАНДИ47. На трета позиция беше НАДАРЕНЖРЕБЕЦ12. Да бе, да, мечтай си, геймърче. Някои от имената на другите отбори бяха НЯМАВТОРИШАНС, ДЪРВЕЙДЪР (вероятно приятелче на НАДАРЕНЖРЕБЕЦ12) и ЖИВЕЯСНАШТЕ (браво — най-сетне един осъзнат геймър).
Едрият индиец бавно вдигна ръка като диригент, който се готви за начало. Погледна към един кльощав чернокож тип, който стоеше до клавиатурата.
— Сега! — каза едрият индиец и свали ръката си.
Кльощавият чернокож натисна едно копче на клавиатурата.
За момент не се случи нищо. После статистиката се промени и най-отгоре се изписа името ДЕБЕЛИЯГАНДИ47.
Мъжете в стаята започнаха да викат от радост и да се поздравяват помежду си. Въодушевлението премина в потупвания по гърба и прегръдки. Майрън и Кожения просто стояха и чакаха, докато поздравленията позатихнаха. Другите трима мъже се върнаха зад компютрите си. Майрън виждаше отраженията на екраните в стъклата на очилата им. Големият екран в средата, на който бяха следили победителите, стана черен. В този момент едрият индиец се обърна към Майрън.
— Добре дошъл.
Майрън хвърли един поглед на Кожения. Хлапето изглеждаше вцепенено от страх.
„Едър“ беше политически коректният термин, с който да се опише индиецът. Той беше шишкав — кожата му беше напластена на гънки, полегнали една върху друга, а шкембето му изглеждаше така, все едно беше глътнал топка за боулинг. Тениската му едва покриваше кръста и стърчеше като поличка. Тлъстините на врата му се сливаха с гладко обръснатата му глава и му придаваха вид на нещо цялостно и трапецовидно. Имаше мустачки, очила с тънки метални рамки и усмивка, която човек би могъл да се обърка и да нарече блага.
— Добре дошъл в нашия скромен офис, Майрън Болитар.
— Добре заварил — каза Майрън, — Дебелия Ганди.
Това му хареса.
— Ах, вярно. Видял си екрана с победителите?
— Видях го.
Той разпери ръце и трицепсите му се развяха от само себе си.
— Името не ми ли пасва?
— Като ушит по поръчка чорап — каза Майрън, без да знае какво точно означаваше тази фраза.
Дебелия Ганди насочи погледа си към Кожения. Хлапето беше така посърнало, че на Майрън му се прииска да застане пред него, за да го защити.
— Няма ли да попиташ откъде знам името ти? — каза Дебелия Ганди.
— Хлапето ме попита, докато пътувахме насам — отговори Майрън. — Също така ме попита откъде съм и в кой университет съм следвал. Предполагам, че си ни подслушвал.
— Така си е.
Лицето на Дебелия Ганди за пореден път придоби блажено изражение, но сега Майрън успя да види и покварата, която се криеше зад него — или може би само си въобразяваше.
— Нали не мислиш, че само ти можеш да използваш телефона си като устройство за подслушване?
Майрън не отговори.
Дебелия Ганди щракна с пръсти. На големия екран се появи карта. Навсякъде по нея мигаха сини точици.
— Всички мои служители носят такива телефони. Използваме ги за подслушване, за проследяване, за изпращане на съобщения. По всяко време знаем къде са всичките ни служители.
Той посочи сините точици на екрана.
— Щом през някое от мобилните ни приложения пристигне поръчка от наш клиент за… да кажем, някой слаботелесен младеж с нашийник с шипове…
Хлапето започна да трепери.
— …ние знаем къде се намира въпросният служител и можем да уговорим среща по което и да било време. Ако пожелаем, бихме могли и да подслушваме. Бихме могли да разберем, ако възникне опасност. Или…
Сега усмивката несъмнено изглеждаше хищна.
— …бихме могли да разберем, ако се опитат да ни измамят.
Хлапето бръкна в обувката си, извади петстотинте лири и ги подаде на Дебелия Ганди. Дебелия Ганди не ги взе. Хлапето остави парите на едно от бюрата. После взе че наистина застана зад Майрън. Майрън му позволи да го направи.
Дебелия Ганди се обърна към картата. Отново разпери ръце. Останалите мъже в стаята стояха с наведени глави и тракаха по клавиатурите.
— Това е нашата оперативна база.
Оперативна база, каза си Майрън. Този тип трябваше да гали плешива котка. Звучеше като злодей от филмите за Джеймс Бонд.
Той погледна през рамо към Майрън.
— Знаеш ли защо не се страхувам да ти кажа всичко това?
— Заради искреното ми лице? Днес вече ми свърши работа.