— Не. — Той отново обърна гръб на Майрън. — Защото всъщност нищо не можеш да направиш. Видял си охраната. Вярно, властите може и да успеят да проникнат тук, а защо не и онзи, който стои от другата страна на твоя смартфон. Между другото, един от хората ми обикаля с колата наоколо, заедно с твоя телефон. Така е още по-забавно, не мислиш ли?
— Страшно забавно.
— Но знаеш ли каква е истината, Майрън? Може ли да те наричам Майрън?
— Разбира се. А аз може ли да те наричам Дебелия?
— Ха-ха. Харесваш ми, Майрън Болитар.
— Страхотно.
— Майрън, може би си забелязал, че наоколо нямаме никакви твърди дискове. Всичко — цялата информация за клиентите ни, за целия ни бизнес — се съхранява виртуално, в облака. Затова, ако някой влезе, натискаме едно копче и voila — Дебелия Ганди щракна с пръсти, — нищо не може да бъде намерено.
— Хитро.
— Казвам ти това, не за да се хваля.
— Така ли?
— Искам да разбереш с кого си имаш работа, преди да пристъпим към каквато и да било сделка. Точно както е моя отговорност да знам с кого си имам работа аз.
Той отново щракна с пръсти.
Когато екранът отново светна, Майрън едва не простена на глас.
— Щом чухме името ти, не ни отне дълго време да научим и много други неща.
Дебелия Ганди посочи към екрана. Някой беше спрял филма на заглавието: СБЛЪСЪК: ИСТОРИЯТА НА МАЙРЪН БОЛИТАР
— Гледахме документалния филм за теб, Майрън. Много ни разчувства.
Всеки любител на спорта на една определена възраст знаеше „легендата“ за Майрън Болитар, който едно време беше първа селекция след квалификациите на отбора на „Бостън Селтикс“. Всеки друг — по-млад или пък чужденец както тези господа тук — ами, благодарение на наскоро излъчения по И Ес Пи Ен спортен документален филм на име „Сблъсък“, добил изключителна популярност сред зрителите в интернет, всеки друг вече знаеше много повече, отколкото му беше необходимо.
Дебелия Ганди отново щракна с пръсти и филмът започна.
— Да — каза Майрън, — гледал съм го.
— Е, хайде, хайде. Недей да скромничиш.
Филмът започна достатъчно приповдигнато: ведра музика, ярко слънце, радостните възгласи на публиката. Отнякъде се бяха сдобили с видеоматериали от аматьорската лига по баскетбол, в която Майрън играеше като шестокласник. И продължи нататък. Как Майрън още в гимназията е бил баскетболна звезда от Ливингстън, Ню Джързи. Как славата му е нараснала по време на следването му в Университета „Дюк“. За това, че е бил в националния аматьорски отбор, че два пъти е печелил колежанското първенство и дори е бил избран за колежански играч на годината.
Ведрата музика се усили.
Когато от „Бостън Селтикс“ го избрали още в началото на квалификациите за професионалната лига, изглеждало така, сякаш мечтите на Майрън Болитар са се сбъднали.
И тогава, както гласът зад кадър обяви с подобаващо трагична интонация: „Трагедията го сполетя…“.
Ведрата музика изведнъж спря. Зазвуча мрачна мелодия.
„Трагедията сполетя“ Майрън в третата четвърт на първия му мач от предсезонната подготовка, първия — и последния — път, в който облече зелената униформа на „Селтикс“ с номер 34. „Селтикс“ играеха срещу вашингтонските „Булетс“. До този момент с играта си Майрън беше оправдавал високите очаквания към него. Беше отбелязал осемнайсет точки. Играеше в хармония с останалите играчи от отбора, даваше всичко от себе си, потънал в онова сладко, потно блаженство, което намираше само сред ритъма на баскетболното игрище, и тогава…
Създателите на „Сблъсък“ показаха „ужасяващите“ кадри от онзи момент над двайсет пъти, от всички възможни ъгли. Показаха го на нормален кадър. На забавен каданс. Показаха го от гледната точка на Майрън, от високо, от скамейките. Нямаше значение. Резултатът винаги беше един и същ.
Новакът Майрън Болитар беше обърнал глава и не видя Биг Бърт Уесън, тежкото крило на противниковия отбор, който го връхлетя от другата страна. Коляното на Майрън се усука. По невъзможен начин, който нито Бог, нито анатомията бяха предвидили за него. Въпреки разстоянието човек можеше ясно да чуе отвратителното влажно хрущене на счупването.
Чао-чао, кариера.
— Докато го гледахме — каза Дебелия Ганди, с пресилено нацупено изражение, — много се разчувствахме.
Той погледна към останалите.
— Нали, момчета?
Всички, дори Кожения, веднага се нацупиха като него. После всички впериха поглед в Майрън.
— Е, на мен вече ми мина.
— Наистина ли?
— Когато хората си правят планове, Господ се смее — каза Майрън.
Дебелия Ганди се усмихна.