— Какво сте му направили?
Дебелия Ганди отново щракна с пръсти. Екранът потъмня.
Майрън остана загледан в мрака.
— А другото момче?
— Мисля, че това е достатъчно. Време е да тръгваш.
Майрън го погледна в очите.
— Имаме сделка.
— Така е.
— Така че не искам повече никой да докосва с пръст когото и да било от двамата. Искам думата ти.
— Няма да я получиш — каза Дебелия Ганди. — Утре ще се свържа с теб. А сега, ако обичаш, изчезни от офиса ми.
Глава 7
Предишния път, когато бяха в Лондон, Уин ги беше настанил в „Дейвис“, любимият му апартамент в хотел „Кларидж“ на улица „Брук“. Пътуването беше приключило неблагоприятно за всички замесени. Този път, може би за да разнообрази нещата, Уин беше избрал по-бутиковия хотел „Ковънт Гардън“ на улица „Монмут“, недалеч от площада „Севън Дайлс“. Когато Майрън се качи в стаята си, той се обади по еднократния телефон, който Уин му беше дал, за да се свърже с Териса.
— Добре ли си? — попита тя.
— Всичко е наред.
— Цялата тази история не ми харесва.
— Знам.
— Твърде много прилича на миналото.
— Съгласен съм.
— Искахме да оставим всичко това зад гърба си.
— Така беше. Все още е така.
— Не съм точно съпруга от типа „търпеливо разтревожена“.
— Добра алитерация. Толкова много „Т“ на едно място.
— Толкова много години като една от най-добрите водещи на новинарски емисии — каза Териса. — Не че искам да се хваля.
— Алитерацията е само едно от многобройните ти умения.
— Не можеш да се сдържиш, нали?
— Обичаш ме заради недостатъците ми.
— А какво друго ми остава? Добре, разкажи ми всичко. И моля те, само недей да ми пробутваш някакви двусмислени подмятания за това къде искаш да ми го разкажеш.
— Да ти пробутам?
— Обичам те, нали знаеш.
— И аз те обичам — каза Майрън.
После й разказа всичко.
Когато приключи, Териса каза:
— Харесва му да го наричат Дебелия Ганди?
— Обожава.
— Все едно двамата с Уин сте се озовали в някой стар филм на Хъмфри Богарт.
— Твърде млад съм, за да знам за какво говориш.
— Иска ти се. Това означава ли, че ти ще доставиш парите за откупа?
— Да.
Мълчание.
— Мислех си — каза Майрън.
— Мхм.
— За семействата, знаеш. Предимно за родителите.
— За родителите на Патрик и Рийс?
— Да.
Мълчание.
— И — каза тя — ти се иска да ти кажа експертното си мнение по въпроса.
Преди много години Териса беше загубила дете. Това едва не я беше съсипало.
— Не биваше да повдигам темата.
— Грешиш — каза Териса. — Много по-лошо е, ако се правиш, че не се е случило.
— Искам двамата с теб да изградим семейство.
— И аз искам.
— Но как да го направим? — попита Майрън. — Как обичаш някого толкова силно? Как се живее със страха, че във всеки един момент някой може да го нарани или да го убие?
— Бих могла да ти кажа, че това е част от живота — каза Териса.
— Би могла.
— Или просто да те попитам дали всъщност имаш друг избор.
— Усещам, че приближава думичката „но“ — каза Майрън.
— Така е. Но мисля, че има един друг отговор, който успях да осъзная едва след много дълго време.
— И той е?
— Издигаме преграда — каза Териса.
Майрън зачака. Мълчание.
— Това ли е?
— Нещо по-задълбочено ли очакваше?
— Може би.
— Издигаме преграда — каза тя, — или никога няма да успеем да станем от леглото.
— Обичам те — каза той отново.
— И аз те обичам. Затова, ако те загубя, болката ще бъде всепомитаща. Нали осъзнаваш това?
— Да.
— Ако искаш да обичаш, трябва да си готов да те боли. Двете вървят заедно. Ако не те обичах, нямаше да се налага да се тревожа, че може да те загубя. Ако искаш да се смееш, се приготви да плачеш.
— Звучи смислено — каза Майрън. — Знаеш ли какво?
— Кажи ми.
— Струваш си.
— Именно.
Майрън чу как вратата се отключва. Уин влезе в стаята. Майрън довърши разговора и затвори телефона.
— Как е тя? — попита Уин.
— Загрижена.
— Да намерим някой пъб, а? Умирам от глад.
Тръгнаха надолу към площада „Севън Дайлс“. В театър „Кеймбридж“ се играеше мюзикълът „Матилда“.
— Винаги съм искал да го гледам — каза Майрън.
— Моля?
— „Матилда“.
— Сега сякаш не е най-подходящият момент.
— Пошегувах се.
— Да, знам. Използваш хумора като защитен механизъм. Много приятна особеност на характера ти.