Никакъв страх. Не показвай никакъв страх.
— Да, добре, чудесно. Може ли да действаме? Спомена нещо за криптовалута.
— Не.
— Не, не си споменал…?
— Няма никакъв смисъл, господин Болитар. Първо трябваше да се снабдиш с биткойн или някой друг модерен вид криптовалута. После аз трябваше да ти дам един дълъг публичен адрес, който да отключиш, което си е на практика като индивидуална банкова сметка. После трябваше да преведеш парите по мрежа и пуф, готово. Първоначално така мислех да направим размяната.
— Но вече не?
— Не, вече не. Виждаш ли, удобно е за малки суми, но нещо толкова голямо, ами… щеше да бъде проследено. В днешно време криптовалутата твърде много нашумя. Знаеш ли каква е истината?
Той се наведе напред, сякаш да прошепне някаква конспирация.
— Аз мисля, че криптовалутата се е превърнала в една огромна операция на властите, за да могат да събират информация за черния пазар. Затова започнах да разсъждавам. Защо сомалийските пирати винаги използват пари в брой?
Той погледна Майрън, сякаш очакваше някакъв отговор. Майрън реши, че ако не отговори, онзи може и да спре да дърдори.
— Защото с пари в брой е по-лесно, по-просто и най-ефикасно.
Дебелия Ганди протегна ръка към чантата.
— Задръж малко — каза Майрън, — имахме сделка.
— Не вярваш на думата ми ли?
— Чуй какво ще направим — каза Майрън, като се опитваше да изглежда така, сякаш владее ситуацията. — Двете момчета си тръгват оттук. Излизат отвън. Щом излязат отвън, аз ще ти дам парите.
— Къде отвън?
— Както каза, ти знаеш, че някой подслушва разговора ни.
— Продължавай.
— Този някой знае къде съм. Затова ще спре с колата си отвън. Момчетата ще влязат в колата, аз ще ти дам парите и ще си тръгна.
Дебелия Ганди цъкна с език.
— Няма да стане.
— Защо не?
— Защото ти казах нещо невярно.
Майрън не отговори.
— Приятелчето ти не ни подслушва. Сигналът на всички устройства, включително и на нашите собствени мобилни телефони, в момента е блокиран. Така е проектирана тази стая. Заради собствената ни безопасност. Модерната ни безжична мрежа работи, но е защитена с парола. Опасявам се, че ти нямаш достъп до нея. Затова, каквито и устройства да имаш по гънките си, те са напълно безполезни.
Пръстите сякаш започнаха да пишат по-бавно по клавиатурите.
— Няма значение — каза Майрън.
— Я повтори?
— Аз строших лаптопа на приятелчето ти.
Кльощавия се обади:
— Струваше цяло състояние! Копелето…
— Тихо, Лестър.
Дебелия Ганди се обърна отново към Майрън.
— И?
— И сигналът на телефона ми не беше блокиран, когато пристигнах. Хората ми знаят къде съм. Ще наблюдават отвън. Ти изпрати момчетата отвън; те ще ги приберат. Простичко, нали?
Майрън ги дари с класическата си усмивка, номер 19 от арсенала му: „Събрали сме се само приятели“.
Дебелия Ганди протегна ръка.
— Дай ми чантата, ако обичаш.
— Дай ми момчетата.
Той размаха тлъстата си ръка, на китката на която носеше впита гривна, и големият екран на стената светна.
— Доволен ли си?
Отново се виждаше килията. Двете момчета седяха на пода със сгънати колене и наведени глави.
— Къде се намират?
Усмивката на Дебелия Ганди можеше да те накара да почувстваш как десетина змии плъзват едновременно по гърба ти.
— Ще ти покажа. Почакай тук, ако обичаш.
Дебелия Ганди набра някакъв код на клавиатурата на вратата, като се увери, че Майрън не може да го види. После излезе от стаята. На негово място влязоха нови двама мъже с камуфлажни панталони.
Хмм, защо ли?
В стаята настъпи тишина. Тракането по клавиатурите спря. Майрън се опита да разгадае лицата им.
Нещо не беше наред.
Две минути по-късно Майрън чу гласа на Дебелия Ганди:
— Господин Болитар?
Вече го виждаше на големия екран.
В килията заедно с двете момчета.
Уин се оказа прав. Държаха ги точно тук, в залата за игри.
— Доведи ги — каза Майрън.
Дебелия Ганди само се усмихна на камерата.
— Дерек?
Единият от мъжете каза:
— Тук съм.
— Някакво раздвижване на охранителните камери? — попита Дебелия Ганди.
— Никакво.
Дебелия Ганди размаха показалец.
— Кавалерията май няма да дойде навреме, за да те спаси, господин Болитар?
Опа.
— Да ме спаси от какво?
— Убили сте трима от хората ми.