Настроението в стаята се промени, и то не за добро. Всички бавно започнаха да се движат.
— Нямам нищо общо с това.
— Моля те, господин Болитар. Под достойнството ти е да лъжеш.
Панталон Едно извади дълъг нож. Същото направи и Панталон Две.
— Разбираш ли дилемата ми, господин Болитар? Щеше да е различно, ако ти и сътрудниците ти се бяхте свързали с мен по някакъв по-учтив начин.
Трети тип стана иззад компютъра си. Той също държеше нож.
Майрън се опита да го изиграе в главата си. Грабваш ножа на Панталон Едно, после атакуваш онзи вдясно…
— Можеше да дойдете да поговорим. Като бизнесмени. Можеше да помолите да направим размяната честно. Да се договорим. Можеше да измислим нещо заедно…
Не, няма да стане така. Твърде далече са един от друг. А и вратата е заключена…
— Но вие не направихте така, господин Болитар. Вместо това заклахте трима от моите хора.
Дерек извади нож. Джими също.
И накрая кльощавото хлапе извади едно мачете.
Шестима, всичките въоръжени, в една тясна стая.
— Как бих могъл да те оставя да си тръгнеш просто така? Как би изглеждало? Как ще ми повярват отново моите хора, че мога да ги защитя?
Може би ако се наведа, с един ритник назад… не, не. Първо трябва да взема мачетето. Но пък той е най-далече. Твърде много са, а мястото е твърде малко.
— Бих останал в стаята, за да наблюдавам развоя на събитията, но с този костюм? Нов ми е и много си го харесвам.
Нямаше начин. Започнаха да се приближават.
— Съобщете! — извика Майрън.
За миг всички спряха. Майрън се хвърли на пода и се стегна в очакване.
В този момент стената се взриви.
Звукът беше оглушителен. Стената се разруши така, сякаш Невероятния Хълк я беше разбил откъм улицата. Другите бяха неподготвени за случилото се, Майрън не чак толкова. Знаеше, че Уин ще измисли нещо. Мислеше си, че Уин ще успее да се промъкне покрай камерите. Не беше. Каза, че цяла вечер е наблюдавал залата. Беше открил коя е външната страна на тази стая. Вероятно беше поставил на нея някое мощно подслушващо устройство, за да знае кога да действа.
Някакъв динамит ли беше използвал, или ръчен противотанков гранатомет?
Майрън нямаше никаква представа.
Шок и ужас, бейби. Запазената марка на Уин.
Момчетата в стаята не знаеха от къде им беше дошло. Но скоро щяха да разберат.
Майрън бързо се раздвижи. От мястото си на пода той замахна с крак и повали единия от мъжете. Беше Панталон Две. Майрън сграбчи ръката, в която онзи държеше ножа. Панталон Две, под въздействие единствено на първичния си инстинкт, стискаше здраво. Това не беше проблем. Майрън се надяваше да направи така. Нямаше никакво намерение да се опитва да му измъкне ножа от ръката. Вместо това, Майрън хвана китката на мъжа и завъртя ръката му нагоре.
Острието, все така в ръката на мъжа, се заби в гърлото на Панталон Две.
Бликна кръв. И ръката се отпусна.
Майрън издърпа ножа докрай и чу влажен, засмукващ звук. Мигновено настана хаос. Прахолякът от срутената стена му пречеше да вижда добре. Майрън чу кашляне и викове. Явно суматохата беше привлякла вниманието на пазача в коридора.
Когато отвори вратата, Майрън връхлетя върху него. С един удар право в носа той го изпрати обратно в коридора. Майрън продължи след него. Не искаше да убива никого, освен ако не се налагаше. Изстреля му още един юмрук. Мъжът се олюля назад и се опря в стената. Майрън го сграбчи за гърлото и насочи върха на окървавения нож към дясното око на мъжа.
— Моля те!
— Как да стигна до подземието?
— Вратата вляво. Кодът е 8787.
Майрън го удари с юмрук в стомаха, остави го да се свлече на пода и побягна. Откри вратата, въведе кода и я отвори.
Неочакваната воня едва не го отблъсна назад. Познатият мирис е едно от нещата, които могат най-силно да накарат човек да изпита дежавю. Майрън се върна назад във времето, когато играеше баскетбол, към зловонния аромат в съблекалнята след края на играта, към количките за мръсно пране, натъпкани с напоените с пот чорапи, блузи и бандажи на младите спортисти. И все пак онази миризма след мач или тренировка напомняше за неотдавна чистите момчета, отдадени на баскетбола, а това й придаваше една сладка нотка — ако не приятна, то поне търпима.
Тази миризма не беше такава.
Беше прашна и гранясала, и ужасна.
Когато Майрън погледна надолу по стълбите, той не повярва на очите си.
Двайсет, ако не и трийсет тийнейджъри се разбягаха като плъхове, които си осветил с фенерче.
„Какво, по…?“
Подземието приличаше на ужасен бежански лагер. Имаше походни легла, одеяла и спални чували. Нямаше време да мисли за това. Майрън тръгна надолу по стълбите и видя килията.