Празна.
Той слезе долу и се обърна надясно. Хлапетата запълзяха към ъгъла като във филм за зомбита — сякаш се катереха едно връз друго, за да стигнат до нещото, с което се хранят. Майрън тръгна натам. Хлапетата му препречиха пътя. Майрън ги отблъсна встрани. Бяха предимно момчета, но имаше и няколко момичета за цвят. Всички те го поглеждаха с празни, невиждащи очи и продължаваха да се блъскат напред.
— Къде е Дебелия Ганди? Къде са момчетата от килията?
Никой не отговори. Продължаваха да се блъскат към същия ъгъл. Да не би да имаше врата или…
Дупка?
Хлапетата изчезваха в някаква дупка в бетонната стена.
Майрън започна да разбутва хлапетата по-бързо, дори когато това означаваше да е малко по-груб, отколкото му се искаше. Едно от тях започна да крещи и да го драска с нокти по лицето. Майрън го отблъсна. Започна да се придвижва като нападател от отбор по американски футбол, с наведено рамо, зад което влагаше тежестта на тялото си и ги разблъскваше, докато стигна до дупката.
Друго хлапе започна да се покатерва навътре.
Беше тунел.
Майрън сграбчи хлапето за гърба. Няколко други се блъскаха напред и се опитваха да стигнат до отвора. Майрън не поддаваше. Той издърпа хлапето и го завъртя с лице към себе си.
— Натам ли отиде Дебелия Ганди? С него ли бяха двете момчета?
— Всички трябва да излезем оттук — каза момчето и кимна. — Иначе ченгетата ще ни намерят.
Отново бяха започнали да ги избутват. Майрън трябваше да избере. Да се отмести встрани или…
Той скочи в дупката и се приземи на студения, влажен под. Изправи се и главата му се удари в бетона. За миг му причерня. Таванът на тунела беше нисък. Някой не толкова висок, колкото него, вероятно би могъл да се затича. Майрън нямаше този късмет.
Зад него прииждаха нови и нови хлапета.
„Трябва да вървя напред“, помисли си Майрън.
— Патрик! — извика той. — Рийс!
За миг той чуваше единствено дращенето на хлапетата, които се опитваха да се измъкнат през тъмния тунел. И тогава дочу нечий вик:
— Помощ!
Майрън усети как пулсът му се ускорява. Викът може и да беше кратък, само от една дума, но Майрън беше сигурен.
Акцентът беше американски.
Той се опита да ускори крачка. Тунелът вече беше претъпкан с момчета, които му препречваха пътя. Както и с момичета. Той се зае да се провира покрай тях.
— Патрик! Рийс!
Ехото отекна надалеч. Но никой не му отговори.
Височината и широчината на тунела постоянно се променяха. Неочаквано се появяваха всевъзможни завои. Стените бяха черни и стари, и мокри. Оскъдните приглушени светлини го правеха още по-зловещ.
От двете му страни, зад него и пред него имаше тийнейджъри. Някои избързваха напред, други изоставаха.
Майрън сграбчи един от тях малко по-грубо, отколкото беше искал, и го завъртя с лице към себе си:
— Накъде води този тунел?
— Към много места.
Майрън го пусна. „Много места. Жестоко.“
Той стигна до едно разклонение и спря. Някои от хлапетата тръгнаха наляво, други надясно.
— Патрик! Рийс!
Тишина. А после един глас, който звучеше американски:
— Помощ!
Надясно.
Майрън забърза към гласа, като с всички сили се опитваше да ускори крачка, без да удари главата си в тавана. От вонята започваше да му се повдига. Той продължи напред. Чудеше се кога ли са направени тези тунели — преди векове, може би. Цялото място изведнъж му заприлича на нещо от роман на Дикенс… и тогава видя напред в тунела двете момчета.
И един дебел мъж с широк жълт костюм.
Дебелия Ганди се обърна към него. Извади нож.
— Не! — извика Майрън.
От тях все още го деляха няколко тийнейджъри. Майрън се затича към двете момчета колкото може по-бързо, като държеше главата си приведена и се избутваше с всички сили с краката си.
Дебелия Ганди вдигна ножа.
Майрън продължи напред. Но знаеше, че все още е твърде далеч.
Ножът се спусна. Майрън чу писък.
Едно момче се свлече на пода.
— Не!
Майрън се спусна към тялото на пода. Жълтият костюм побягна. Това нямаше значение за Майрън. Започнаха да прииждат още хлапета. Майрън обгърна с тялото си наръганото момче.
Къде беше другото момче?
Ето го. Майрън протегна ръка и го сграбчи за глезена. Държеше здраво. Още тийнейджъри започнаха да се катерят по него. Майрън не изпускаше глезена. Той остана надвесен над наръганото момче, като използваше тялото си като щит. Откри прободната рана и с другата си ръка се опита да спре кървенето.