Тя не каза след кое. Не беше нужно.
— Бяхме заедно по време на полета. И четиримата. Отново заедно. Дори не помня последния път, когато сме си говорили. Все още сме съседи. Предполагам, че трябваше да се преместим, но… тя винаги ме е обвинявала. Нанси, имам предвид.
— Струва ми се нечестно — каза Майрън.
— Майрън?
— Да?
— Без снизхождение, става ли?
— Не исках да прозвучи така.
— Момчетата бяха в моя дом. С моята бавачка. Трябваше аз да бъда вкъщи и да ги гледам. Ако местата ни бяха разменени… както и да е; беше много отдавна.
Уин попита:
— Знаем ли от независим източник, че момчето е Патрик?
— Например какъв?
— Например ДНК.
— Споменах им за това. Предполагам, че в някакъв момент ще направят сравнителен анализ, но към момента има някакви чисто законови пречки. Патрик — искам да кажа, да предположим, че това е Патрик — е непълнолетен, затова им трябва съгласие от родител.
Уин кимна.
— И точно затова няма ясно доказателство, че Нанси и Хънтър са негови родители.
— Иронично, нали?
— А какво казва Патрик? — попита Майрън. — Къде са били? Кой ги е отвлякъл?
Брук вдигна халбата си, загледа се за миг в течността вътре и после я изпи. Майрън и Уин гледаха и чакаха.
— Патрик все още не е казал нищо.
Миг мълчание.
— Толкова ли е пострадал?
— Явно. Не че биха ме пуснали да го видя. В болничната стая се допускат само роднини.
— Колко сериозни са нараняванията?
— Нанси каза, че ще оживее, но в момента е в безсъзнание. Говори ми за ирония. Десет години, без никаква следа от Рийс. Нищо. Сега изведнъж има някой, който може да ми даде някакви отговори, а аз дори не мога да говоря с него.
Брук затвори очи и ги разтърка с палец и показалец. Майрън протегна ръка да я докосне по рамото. Уин го спря с поклащане на главата.
— Както и да е — каза тя, като отвори очи. — Днес следобед ще направим пресконференция. Както знаете, медиите знаят някаква част от историята. Време е да разкажем всичко.
— Минаха три дни — каза Майрън. — Защо изчакахте?
Брук стана от стола и се обърна, за да се облегне с гръб на бара.
— Значи, на първия ден двама детективи, или както там ги наричат в Скотланд Ярд, седнаха да разговарят с Чик и с мен.
— „Двоумим се — казаха те. — Ако съобщим на медиите и покажем навсякъде настоящата снимка на Рийс от компютърните симулации, може да се случат две неща. Едно… — Брук вдигна показалец — създаваме напрежение и намираме Рийс. Две… — средният пръст застана до показалеца — създаваме напрежение и онзи, който държи Рийс, го убива и се отървава от трупа.“
— Те ли ти казаха това? — попита Майрън.
— Точно по този начин. Посъветваха ни да им дадем малко време, за да видят дали ще могат да намерят някакви следи без много шум.
— Предполагам, че не са могли.
— Точно така. Рийс, както изглежда, е изчезнал безследно. Отново.
Отново.
И тя отново затвори очи. И Майрън отново протегна ръка. И Уин отново го спря, като поклати глава. Уин не беше коравосърдечен. Той просто все още не искаше тя да се срине. Майрън разбра това.
— Значи, следователите — каза Уин — са променили препоръката си?
— Не — каза Брук, — аз го направих. Аз реших. Аз избрах. Разкриваме всичко. Ще помогне ли това да открием сина ми, или ще го убие? Не знам. Страхотно, нали?
— Това е правилният ход — каза Уин. — Това е единственият ход.
— Така ли мислиш?
— Да.
Майрън видя как Брук свива ръката си в юмрук. Лицето й внезапно почервеня и в този момент Брук неочаквано заприлича на своя братовчед Уин, или човек поне можеше да забележи роднинската прилика. Когато Брук заговори отново, тонът й беше остър:
— Значи, вече мислиш, че мнението ми за това, какво ще се случи със сина ми, има някакво значение?
Уин не отговори.
— Получил си анонимен имейл — каза Брук.
— Да.
— Отишъл си и си убил трима души.
— Малко по-високо — каза Уин. — Мисля, че онези господа в ъгъла не успяха да те чуят.
Но Брук никак не се впечатли от това.
— Защо не ми каза за имейла?
— Беше анонимен. Реших, че няма да доведе до нищо.
— Глупости — каза Брук. — Сторил ти се е достатъчно достоверен, за да провериш какво става.
— Да.
— Тогава защо не ми каза, Уин?
Не последва отговор.
— Защото си решил, че ще рухна? Защото не си искал да започна отново да се надявам?
Мълчание.
— Уин?
Той се обърна с лице към нея.
— Да — каза той. — Точно затова.
— Нямаше право да взимаш това решение.
Той разпери ръце.