Брук каза:
— Нямаме време за това.
Чик направи онзи номер, където поглеждаш човека в едното око, после в другото и после пак в първото. Майрън просто стоеше неподвижно и го чакаше да приключи. Не преценяваш един мъж по външния му вид. Уин беше живото доказателство за това. А и този мъж страдаше. И това му личеше. Може и да беше зализано самовлюбено копеле, но преди десет години някой беше отвлякъл сина му. Това сякаш беше изписано на лицето на Чик, въпреки всичките му опити да го прикрие.
За това, от една страна, Майрън изпитваше съжаление към този човек.
От друга страна, Майрън не забравяше, че Уин не го харесва.
— Дадох всичко от себе си — отговори му Майрън. — Измъкна се. Съжалявам.
Чик се поколеба и после кимна.
— Аз също съжалявам. Всичко това…
— Няма нищо.
Брук меко се обади:
— Чик?
Чик стисна рамото на Майрън в знак на извинение и се обърна към съпругата си.
— Нека влезем вътре, искаш ли? — каза Брук.
Чик кимна и застана до нея.
Брук засенчи очи с дясната си ръка.
— Майрън?
Той огледа наоколо и забеляза едно кафене „Коста“ на отсрещния тротоар.
— Ще чакам там. Пиши, ако имаш нужда от мен.
Чик и Брук влязоха в болницата. Майрън пресече улицата и се отправи надясно към кафенето „Коста“. Кафенето беше част от веригата „Коста“ и по всичко приличаше на кафене от голяма верига. Сменяш тъмночервения декор със зелен и все едно си в „Старбъкс“. Майрън не се съмняваше, че страстните защитници и на двете компании щяха да се засегнат от това твърдение, но реши да не се тормози от този факт.
Той си поръча кафе и след като осъзна, че стомахът му ръмжи, разгледа предложенията за хранене. По тази линия — с храната — „Коста“ сякаш предлагаше по-голямо разнообразие от своя американски съперник. Поръча си „Тости с английско сирене и шунка“. „Тости“, каква сладка дума. Майрън не я беше чувал преди, но заключи, съвсем вярно, както се оказа впоследствие, че „тости“ вероятно представлява сандвич, запечен на тостер.
Има хора, които благоговеят пред дедуктивните способности на Майрън Болитар.
Пристигна съобщение от Брук: „Не ни позволяват да го видим. Казаха да чакаме“.
Майрън отговори: „Искаш ли да дойда при вас?“.
Брук: „Не. Ще те държа в течение“.
Майрън седна на една маса и започна да яде своето тости. Не беше лошо. Изгълта го твърде набързо и се зачуди дали да не вземе още едно. Кога се беше хранил за последно? Той се облегна на стола, отпи от кафето си и се зае да чете статиите, които беше запазил в смартфона си. Времето течеше. Мястото беше някак прекалено тихо. Майрън огледа измъчените лица, които го заобикаляха. Вероятно си въобразяваше, но почти можеше да почувства как страданието се носи във въздуха. На отсрещния тротоар, разбира се, имаше болница — може би затова четеше по лицата страдание и тревога; бяха лица, които копнеят за новини; лица, които се боят от новините; лица, дошли тук в опит да се спасят сред утешителното еднообразие на всекидневието в едно кафене от голяма верига.
Телефонът му избръмча. Друго съобщение, този път от Териса: „Имам интервю за работа в Джаксън Хол. Като говорител в основната новинарска емисия“.
Това бяха страхотни новини. Майрън отговори: „Еха, това е жестоко“.
Териса: „Утре летя към ранчото на собственика с частния му самолет“.
Майрън: „Страхотно. Много се радвам за теб“.
Териса: „Работата все още не е моя“.
Майрън: „Ще му видиш сметката на това интервю“.
Териса: „Той е склонен да пуска ръце“.
Майрън: „А аз съм склонен да му видя сметката на него“.
Териса: „Обичам те, нали знаеш“.
Майрън: „И аз те обичам. Но говоря съвсем сериозно, че ще му видя сметката, ако ти пусне ръка“.
Териса: „Винаги знаеш точно какво да кажеш“.
Майрън се усмихваше. Тъкмо щеше да й напише отговор, когато нещо привлече вниманието му.
Или някой.
Нанси Мур, майката на Патрик, току-що беше влязла в кафенето. Той написа набързо: „Трябва да тръгвам“ и го изпрати.
Докато Брук Болдуин беше олицетворение на силата и решителността, то Нанси Мур изглеждаше слаба и изтощена. Русата й коса беше набързо вързана на опашка, а сивите кичури в нея стърчаха разрошени. Беше облечена в широка спортна блуза с качулка с надпис „Лондон“, като буквата „Л“ беше изобразена като комбинация от старовремна телефонна кабина и автобус на два етажа. Вероятно беше бързала да си събере багажа и след пристигането си я беше купила от някой туристически магазин за сувенири.