— Всичко е наред.
— Вечно ще ви бъда задължена.
После тя излезе бързо през вратата и тръгна наляво, след бившия си съпруг. За момент Майрън остана неподвижен. Момчето зад бара каза:
— Искате ли да ви долея кафе?
— Не, благодаря.
Майрън остана все така неподвижен.
— Всичко наред ли е, приятелю? — попита момчето.
— Всичко е наред.
Той продължи да гледа към вратата. И тогава го осени една интересна мисъл. Болницата се намираше вдясно. А Нанси и Хънтър Мур бяха тръгнали наляво.
Означаваше ли нещо това?
Не. Не и само по себе си. Може би бяха отишли да купят нещо от аптеката или просто да се разходят на чист въздух, или пък…
Майрън закрачи към вратата. Излезе на улицата и погледна наляво. Нанси Мур се качваше в черен микробус.
— Почакайте — каза Майрън.
Но тя беше твърде далече, а на улицата беше твърде шумно. Вратата на микробуса се плъзна и се затвори, а Майрън се затича.
— Почакайте малко! — извика той.
Но микробусът вече беше потеглил. Майрън видя как се насочва надолу по улицата и изчезва зад ъгъла. Той спря и извади смартфона си. Вероятно нямаше причина за тревога. Може би полицаите ги водеха някъде за разпит. Може би, след като бяха стояли часове наред неотлъчно до сина си, имаха нужда от малко почивка.
И двамата?
Не, невъзможно. Приличаше ли Нанси Мур на майка, която би искала да си почине от грижите за детето, което не беше виждала от десет години? В никакъв случай. По-скоро не би искала за нищо на света да се отделя от него, по-скоро не би посмяла да откъсне поглед от него дори за секунда.
Майрън извади телефона си и натисна бутон едно за бързо набиране. Не се тревожеше, че може да проследят обаждането. Сигналът щеше да премине през няколко различни клетки и чак тогава да се свърже с някой телефон за еднократна употреба.
— Съобщете — каза Уин.
— Мисля, че имаме проблем.
— Слушам те.
Той му разказа за Нанси и Хънтър Мур и за черния микробус. Прекоси улицата и се отправи към входа на болницата. Каза на Уин всичко, което знаеше, и затвори. После набра номера на Брук. Без отговор.
В болницата Майрън видя табела — няколко табели, след като се огледа, — на които пиеше „Забранена употребата на мобилни телефони“. Хората го зяпаха. Майрън прибра телефона си, сви извинително рамене и се отправи към гише „Информация“.
— Искам да посетя един пациент.
— Името на пациента?
— Патрик Мур.
— А вашето име?
— Майрън Болитар.
— Един момент, моля.
Майрън огледа внимателно помещението. Видя Брук и Чик, които седяха до един прозорец в чакалнята. Брук вдигна очи, видя го и се изправи. Той забърза към нея.
— Какво се е случило? — попита Брук.
— Какво ви казаха полицаите?
— Нищо. Все още не ни позволяват да го видим.
— Знаеш ли номера на стаята му?
— Да, Нанси ми го каза вчера. 322.
Майрън се обърна.
— Да тръгваме.
— Какво е станало?
Той бързо зави зад ъгъла. Там стоеше охранител.
— Пропуск, моля.
— Не — каза Майрън.
Това обърка охранителя.
— Моля?
На табелката с името му пишеше „ЛЕМИ“.
Майрън беше едър — 1,95, 102 килограма. И знаеше кога да направи така, че да изглежда още по-едър. Например сега.
— Трябва да се кача на третия етаж и да видя един пациент.
— Тогава донесете пропуск.
— Можем да го направим по два начина, ъъ, Леми. Мога да ти сритам задника и да се изложиш пред всички, а и кой знае какви биха били последиците от това. Може и да си по-як, отколкото изглеждаш, и в такъв случай ще ми се наложи да те нараня. Вероятно дори повече, отколкото би ми се искало. Или може да се качиш с мен по стълбите и да се увериш, че просто искам да проверя състоянието на един пациент, така че да бъда сигурен, че всичко с него е наред, и после отново да слезем долу.
— Господине, настоявам да…
— Както кажеш.
Майрън не даде време на пазача да реагира. Той се втурна покрай него и затича нагоре по стълбите. Охранителят побягна след него, но не беше особено пъргав.
— Спрете! Охрана иска подкрепление! Нарушител по стълбището.
Майрън не си направи труда да забави крачка. Тичаше нагоре по стълбите. Коляното му — онова, което беше сложило край на кариерата му преди толкова много време — го наболяваше, но това не го забави. Не знаеше дали Брук и Чик са след него. Това нямаше особено голямо значение. Охранителят щеше да повика подкрепление. Или щяха да се качат, или не. Или щяха да го арестуват, или не. Но така или иначе, нямаше да успеят да го настигнат навреме.